Bulgarian English French German Italian Spanish
Калькулятор расчета пеноблоков смотрите на этом ресурсе
Все о каркасном доме можно найти здесь http://stroidom-shop.ru
Как снять комнату в коммунальной квартире смотрите тут comintour.net

Петстотин години робство

В началото на 2011 година се навършват 133 години от освобождаването на Пазарджик.
Петстотин години борба за национално Освобождение!
Априлското въстание от 1876 г. продължило един месец. То е най-крупната въоръжена изява на българската национална революция. Потушено с голяма жестокост, но довело Османската империя до дълбока политическа криза. Георги Бенковски-апостолът на 4-ти революционен окръг, вижда с очите си трагедията на въстаналите селища, въпреки дълбоката си покруса пророчески възкликва:
"Моята цел е постигната! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей".
Скоро след това сред европейските народи възниква движение за солидарност с българите в борбата им за национално освобождение. Великият френски писател Виктор Юго остро порицава извършените жестокости от турската власт. В защита на българите застават англичаните Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд. Много руски писатели. От Италия революционера-демократ Дж. Гарибалди. Дописките на Макгахан, Пиърс, Скайлер, Шнайдер и други за въстанието достигат до световната общественост. Трагичния му край намира силен отзвук в руската интелигенция, която настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция за освобождението на България.
На 1 септември с.г. Негово Величество император Александър обявява частична мобилизация в Русия.
На 1 ноември с.г. се създава действуваща армия по кампанията за освобождаването на българските земи. Заповедта се счита за първи акт на Освободителната война.
На 15 март руската действуваща армия под командването на Великият Княз Николай Николаевич се разполага с численост от 260 хиляди души в Бесарабска, Херсонска и Волска губернии. А на общата граница с Турция на Кавказ Русия има 106 хиляди бойци.
На 31 март в Плоещ започва формирането на българско опълчение. Това е първата българска войска след петвековно робство. В нея се записват дванадесет хиляди и четиристотин хъшове, изселници от България в Румъния и Южна Бесарабия селяни, граждани и интелигенция. Руският град Самара им подарява знаме.
На 11 април 1877 г. в Кишинев цар Николай II се обръща към руския народ с манифест, че изтегля сабята си да освободи угнетените християни от Турция. А Султанът отговаря с телеграма до всички дипломати в Цариград, да не допуснат война с Турция. Министърът на вътрешните работи обвинява Русия че "е толкова неприятел на християните, колкото на мюсюлманите, защото им докара и сега готви повече зло, отколкото някога е могъл да им обещае полза, когато ги е примамвал на гражданска война". Север паша отправя молба към великите сили да помогнат в разрешаване на спора. Но те си правят оглушки. Руската армия потегля към два фронта: Кавказ и България. Султанът дава прокламация на войските си: "Руското правителство ни обяви война. Неприятелят гони само една цел - съвсем да ни унищожи правото и независимостта. Невъзможно беше да задоволим желанията му без да пожертвуваме всичко”,.
На 12 април 1877 г.Русия обявява война на Турция.
Руското военно командване предвижда светкавична война. Не очаквало на българска земя с преобладаващо християнско население силна турска съпротива. Не оценило турската армия на подстъпите, която била по-добре въоръжена. Освен това след Кримската война, съгласно клаузите на мирния договор Русия била лишена от флота. Имала срещу 46 броненосни кораби на Дунава само 6 парни лодки. Турският флот лесно би могъл да ги потопи и да унищожи плавателния мост, да откъсне руските войски от снабдяването с муниции и храна, което би било гибелно. Единственото предимство на Русия е живата сила. Но тя е недостатъчно мобилизирана. Срещу 450 хилядна турска армия разполага с 260 хиляди бойци.
На 14 април започнала битката за р. Дунав. На другия ден шестте парни лодки на руския дунавски флот приемат действия с минни заграждения да спрат турската флотилия. Лодките могат да нанасят удар примитивно, при условие че са в непосредствен допир с неприятелския кораб, тъй като окачвали мините на пръти и ги доближавали до чуждия съд.
На 28 април при Браила преграждат руслото на р.Дунав с мини.
На 29 април снаряд на руската брегова артилерия улучва турския корвет "Лютви Джеприл" и го потопява с 290 души на борда.
През нощта на 13 срещу 14 май при Браила руските катери :Ксения","Царевич" и "Джигит" атакуват три турски броненосеца.
Два катера потопяват турския броненосец "Селтик"
На 12 юни, уверените че главният удар ще е другаде те заемат укрепленията по линията Черна вода-Кюстенджа. Но къде ще настъпят главните руски сили? Не знае дори руският император. Дебаркирането се пази в пълна тайна.
На 14 юни в два часа през нощта десантните лодки, салове. понтони, напускат румънския бряг. При Русе и Никопол руската артилерия започва интензивна стрелба. А ударният десант е при Свищов. В този момент и бог идва на помощ на освободителите. Зад тъмен облак се скрива луната. Едва когато плувците стигат отсрещния бряг, турските стражеви постове забелязват десантните лодки и салове. Завързват кървав бой. Дивизията на генерал Драгомиров и 4-та бригада успешно се прехвърлят на българска земя.
Към 15 часа руският резерв командуван от генерал Радецки влиза в бой. Отблъсква турската съпротива. Свищов е превзет.
На 21 юни по плавателния мост преминава българското опълчение. Стъпва на българския бряг. В края на този ден вече в Свищов има 90 хиляди руски, български и румънски бойци. Те са разделени в три отряда: Източен - 45 хиляди души под командуването на престолонаследника на Русия, Великия княз Николай Николаевич. Със задача да прикрива коридора от изток, при евентуално настъпление на Мехмед Али паша, който разполага със 120 хиляди турски аскери в Лудогорието. Но 80 годишният Мехмед Али паша [помохамеданчен французин], овладян от страх, не предприема действие да безпокои настъпващите и те спокойно заемат позиции по течението на река Янтра.
По-трудна е задачата на западния прикриващ отряд, състоящ се от 30 хиляди бойци, командуван от генерал лейтенант Криденер, срещу когото е 60 хилядната армия на Осман паша.
На 22 юни предния отряд от 14 хиляди войници и офицери, в това число и българското опълчение, водени от генерал Гурко имат поставена цел първи да стигнат Одрин.
На 25 юни след кратка престрелка превземат древната българска столица. В следващите дни пада Севлиево и Габрово. След леки сражения на хребетите на Балкана смятани за непревзимаеми отрядът на генерал Гурко успява да избегне удара на петнадесет хилядният аскер на Раул паша. Минава през неохраняемия Хаинбоазки проход на юг.
Без да срещнат съпротива през старопланинските проходи едната и другата групировка могат да бъдат усилени.
На 3 юли ген. Криденер атакува старата българска крепост Никопол. С цената на 1131 убити и ранени я превзема. Все още главните бойни действия остават в Северна България. Руската войска има единствена връзка с имперска Русия само по моста на р.Дунав, от който Осман паша се намира на шейсет километра. Но вместо да настъпи се укрепва в Плевен.
На 4 юли от Черна гора на кораби с 40 хилядната армия за Дедеагач потегля Сюлейман паша [френски евреин, професор по литература в Сорбоната].
На 5 юли генерал Гурко освобождава Казанлък. Сетне превзема Стара Загора. До Одрин е изминал половината път при дадени 200 убити и ранени. Турците навсякъде се оттеглят без да оказват сериозна съпротива.
На 7 юли Сюлейман паша пристига в Одрин. При това положение в равнината с малобройният си отряд генерал Гурко не може да настъпва. Руското командване разбира че от решаващо значение е бързо да превземе Плевен.
На 8 юли започва битката. Генерал Шулбер Шулцнер щурмува града с девет батальона. Срещу него са двадесет и пет на Осман паша. Битката е неравна. Въпреки смелите атаки продължили през целия ден, при падането на нощта русите са отбити. На бойното поле дават 2041 жертви. Причините генерал Криденер вижда в лошото разузнаване и подценяване на противника. В следващите дни струпват 32 хиляди бойци, 176 оръдия, 29 ескадрона.
На 18 юли при разсъмване, възползувайки се от необичайно гъстата мъгла започва втория щурм на Плевен. Бойците доближават турските редути. Хвърлят се в атака. Генерал Люшкарев превзема височините при Биковлек. И остава на место. При с. Радишево до 14 часа и половина частите не вземат участие в боя. Само генерал Скобелев с блестяща атака успява да разкъса турската позиция. С един батальон навлиза в града. Но не получава подкрепление и е принуден да се оттегли.
По същото време елитните части на княз Шаховски се устремяват в директна атака. Вклиняват се в турските редути. И се оказват срещу целият резерв на Осман паша. Лошата връзка между командуващите частите за съжаление нарушава управлението на боя. И поради несъгласувани действия атакуващите при с. Гривица руски войски са отбити. При това генерал Криденер прави невероятната грешка. Вместо да хвърли резерва в подкрепа на княза, атакува Видишката позиция. Така изолирани една от друга атаките се разбиват. В този кървав ден руската армия дава 7039 убити, срещу 1200 мъртви турски аскери .
Неуспехът на втория щурм поставя руската армия в свръх критично положение. Ще устои ли срещу превъзходството на противника. Ще освободи ли България?!
Въпреки трикратното си превъзходство в бойна сила Осман паша не предприема инициатива да смути и разгроми тилът на руската армия. Вместо това очаква Сюлейман паша със своята четиридесет хилядна армия да го изведе от обкръжение!
Руския император разбира грешките. Изпраща нови резерви. Елитни Донски казашки полкове. Въоръжени с най-модерно оръжие и артилерия за обсадни действия. Но те са още далече от бойното поле. На огромно разстояние. Извън България. Някой трябва да спре до м. септември ордите на Сюлейман паша, докато пристигне новото попълнение на руската армия. Задачата изглежда непосилна.
През юли при Стара Загора ген. Гурко стъпва в бой със Сюлейман паша. Силите са неравни. За това решава с 6500-те български опълченци и малката руска част да заеме за отбраната Старопланинските проходи Шипка и Хаинбоаз да ги задържи здраво и не позволи на Сюлейман паша да премине Балкана и окаже помощ на Осман паша. Ако не успее.ще настъпи катастрофа за руската армия.
През м. август на Шипка се развихря най-ожесточеният бой. Командуваните от генерал Столетов пет български опълченски дружини и руските войни с 27 оръдия драматично удържат позициите.
По същото време, главните руски сили водят ожесточен бой за превземането на Плевен. Русите затягат плътно обръча на обсаденият град. Храбростта и героизма сътворяват величествена епопея. Ордата на Сюлейман паша не само загубва сражението, но дава много убити и ранени. През декември Осман паша със своята армия е пленен. Това отваря пътя на руската армия към Тракия.
По време на боевете при Шипка Сюлейман паша превръща Пазарджик в болничен център на турската армия. В болница са превърнати български училища затворени още от Априлското въстание. Тук са докарвани ранените.
На 23 декември 1877 г. генерал Гурко освобождава София. Заповяда с бърз марш отрядът му да настъпи по четири маршрута към Пазарджик. Колоната на ген. Веляминов заминава от София за Пусти Пасарел — Самоков — Костенец за Пазарджик; втората с генерал Адютанта граф Шувалов – София — Ихтиман — Траянова врата — Ветрен— Пазарджик; третата с ген. Шулцнер — София — Комарци — Петрич — Поибрене- Пазарджик. И четвъртата колона с ген. Криденер от София през-Панагюрище за Пазарджик.
В освободените територии княз Черказки провежда своята мисия. Върху принципа на избираемостта и висшегласието местното население започва да се сдобива с избрани от него хора за общинско управление. По пътя на напредването сменя имената на санджаците с губернии, на каазите с окръзи, а нахиите (околиите) изгубват своето значение. Цялостните управленчески промени предвижда да бъдат внедрени след окончателното завършване на войната.
Командуващият турската армия Сюмейман паша поверява защитата на Т. Пазарджик на бригадния генерал Фауд паша. Но нито той, нито командуващият армията вярвали във възможността да спрат пред града победоносното настъпление на руската войска.
Джелал бей, който минавал за умерено справедлив каймакамин на града повикал първенците и им казал: "Тука ще станат тежки боеве. Ако искате да запазите жените и децата си, напуснете го. Заминете към Одрин и Цариград. Съобщете на всички що съм ви казал, докато не е късно да знаят какво ги очаква."
Вестта обходила махалите. Джамиите и църквите се изпълнили бързо с народ. Страхът прераснал в паника. Жителите грабвали вързопи с храна и хуквали към полето и близките села.
Сюлейман паша инспектирал главните сили на армията край Панагюрище. Не по-малко били разтревожени турските аскери. Затуй дошъл до убеждението, че не може да спре настъплението на противника в равнината. И като се върнал на пловдивската гара, по морзовия апарат на железницата изпратил телеграма, чрез Началника на гара Пазарджик Ованес Съваджян, за дивизионния генерал Дауд паша с която нарежда : "Ако не можете да задържите града, унищожете го!" Съваджян я прочита и се ужасява. Съобщава на гражданите излезли в полето южно от гарата, да не отиват с турците към Пещера, защото е наредено от Сюлейман паша да бъдат избити. Сетне отнася морзовата лента на Фауд паша, Но нито той, нито щабните офицери знаят морзовата азбука.Затова Фауд казва на Съваджян да я разшифрова. А той привидно спокоен глас произнася:
“Ако не можете да задържите града, напуснете го !"
Така с промяната само на една дума Ованес Съваджян запазва Т. Пазарджик от пълно унищожение. {Този родолюбец арменец е роден в Одрин. Владеел шест езика. В знак на признателност по-късно гражданите на Пазарджик му издигат паметник}.
Дивизионният генерал Фауд дава незабавно заповед за изтегляне.
На утрото офицерите от щаба го очаквали пред църквата Св. Богородица. Пристигнал той с каймакамина. Обърнали конете. Видели града за последен път и препуснали към Пещера. След тях, ариергард от черкези и башибозуци обрали от къщите всичко, което можело да се носи. Подпалили чаршията и обществените сгради. Вдигнал се огромен пламък. Сред него горял конакът, построен три месеца преди началото на войната, както и много богати къщи от махала "Вароша". Залели дървения мост на р.Марица с газ и с 16 фугаса го запалили.
На 1 януари 1878 г. Колоните на генерал Гурко достигнали селата: Лозен, Бошуля, Симитли, Гелеменово и Черногорово.
На 2 януари започнали овладяването на Пазарджик. Колоната на ген. Веляминов достигнала моста, обзет от пламъци. Невъзможно било да се мине реката в брод. Войниците слезли от конете и се заели да гасят. Отвързвали торбите от седлата на конете.Изтегляли вода от реката. На другия бряг се появили войниците на генерал Брокс. Започнали и те да гасят и поправят настилката на моста.
Тогава клисарят на църквата "Св.Богородица”, който се криел в камбанарията, залюлял камбаните. Забили и другите църковни камбани. Оповестили най-празничния ден. Жителите започнали да се завръщат от полето. Децата първи срещнали освободителите. Хвърляли фесовете в огъня. Но Варошенци, които видели къщите си в пламъци, обзети от стихийна мъст, започнали да палят джамиите. Грабели изоставения от турците добитък и покъщнината от необитаемите къщи. Пламъците обзели и най-забележителното творение на града-"Куршум хан". Горял този керван сарай! Сред него само кулата с часовника стояла. И отброила последния час на петвековното турско робство.