Градската културна традиция
Пазарджик е град с изключително богато историческо наследство. През периода на Българското възраждане той е сред най-големите български градове, важно търговско средище с два панаира и оживен занаятчийски център. Градът е и значимо просветно и културно огнище с първо светско училище (1823), класно училище (1847), девическо училище (1848), с функциониращо читалище „Виделина” (1862) и развита театрална дейност, когато се създава първото женско дружество. Със средствата на укрепналите градски занаятчийски организации (еснафите) се изграждат кварталните църкви на града: „Св.Богородица” (1834-1837), „Св.св.Константин и Елена” (1848 ), „Св. Архангел Михаил” (1860) и „Св. Петка”(1852). Населението на възрожденския Пазарджик се отличава със своята етническа и религиозна пъстрота. В града от векове живеят съвместно и се трудят българи, турци, арменци, евреи, гърци. Градът като стопански и културен център привлича българско население главно от трите му съседни покрайнини: Ихтиманското Средногорие и Самоковско, Панагюрище и Панагюрско, и Родопската област. Тези миграционни движения допринасят за установяване на три групи население със свои три говора и три вида носии. Поминъкът на населението – занаятчийство, търговия и земеделие, социалната и етнографската структура оформят градския облик на традиционната култура в Пазарджик.
След Освобождението (1878) градската култура наследява традициите на възрожденския град. Те постепенно се адаптират и видоизменят съобразно изискванията на града, които са отражение на социално-икономическото развитие и етнодемографските процеси в Пазарджик. Промените, настъпили след Освобождението на България в икономическото състояние, политическото устройство и социалната структура, дават отражение и в Пазарджик. Той не остава изолиран от следосвобожденските процеси, протичащи в страната.Поради редица причини неговото икономическо развитие се извършва с по-бавни темпове в сравнение с големите градски центрове. Изключително добре развитата занаятчийска промишленост в Татар Пазарджик през Възраждането е в упадък в следосвобожденския период. В края на ХІХ век много от известните занаяти продължават да се практикуват, но тяхното производство и броят на занаятчиите са намалели значително. В началото на ХХ век се разпространяват нови занаяти: шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство. Същевременно с процеса на разруха на занаятчийското производство и търговия се зараждат нови форми, характерни за капиталистическия начин на производство и размяна. Възникват първите фабрики, в началото на ХХ век се развива банковото и кредитното дело. След войните, от 1920 до 1940 г. Пазарджик се замогва в икономическо и културно отношение и преминава към по-усилена регулация и благоустройство. В града като индустриален център се развиват хранително-вкусовата, каучуковата, мебелната, бъчварската, текстилната и картонажната индустрия. Пазарджик се утвърждава като град на ориза, конопа, виното, зеленчука, плодовете и гумените изделия, какъвто надпис е поставен на входната арка на града при моста на река Марица. Промените в архитектурния облик на Пазарджик в първите десетилетия след Освобождението се дължат на построените обществени сгради, няколко училища, затвора в центъра на града, читалище „Виделина”, поща, окръжен съд, голям хотел и др. Къщите се строят по образец на възрожденските едноетажни жилища с малки промени. Преобладават паянтовите къщи, но се строят полумасивни и масивни. При голям пожар през 1904 г. в града изгарят повече от 300 дюкяна. На тяхно място се изграждат нови хубави търговски сгради. През следващите десетилетия улиците се регулират и благоустрояват, утвърждават се нови модели жилища, строят се фабрики, хотели, кина, училища. Оформени са 4 главни квартала: „Вароша”,”Костадиновски” („Чиксалън” ), „Успенски” и „Петковски”. След войните (1912-1918) в Пазарджик се заселват доста български семейства от Македония и Източна Тракия, които създават свои квартали. Това придошло население е носител на регионални културни традиции, които дават отпечатък при формирането на местната градска култура. Професионалният и социалният признак за обособяване на градското население е налице и в структурирането на жителите на Пазарджик. В кварталите Вароша и Успение, разположени в южната половина на града са съсредоточени държавните и обществени учреждения, там се обособява и зоната на администрацията,на военните, интелигенцията. Дребните земеделци и занаятчии заемат предимно Чиксалън и Петковски квартал. Според Ив. Батаклиев през 1923 г. тези квартали имат все още ориенталски вид, а голяма част от техните жители са земеделци. През 20-40-те години на ХХ век е направена нова настилка на входно-изходните улици, павирани и настлани с ломени камъни са много от улиците на града. Облагороден е парк-остров „Свобода”, оформени са обществени градини за разходка на гражданите. Появява се първото електрическо осветление в централната част на града (1922), прекарват се първите чешми по домовете (1930). Градът се изгражда като промишлен и селскостопански център, той е град от среден тип, което дава отражение в специфичните особености на градската културна традиция.
В областта на културата и просветното дело се поставя началото на демократично и модерно развитие на града. Строят се забележителни сгради. Завършена е сградата на читалище „Виделина” (1904) и телеграфо-пощенската станция с кула за градски часовник (1910). Изградени са четири нови начални училища, построени са нови сгради за Окръжното мъжко и за Девическото класно училище. През 1920 г. се открива Висш девически земеделско-домакински учителски институт. След Първата световна война културно-просветна дейност развиват трите градски читалища: „Виделина”, „Свети Константин” и „Успех”. Създават се музикалните дружества „Маестро Г. Атанасов”(1920), „Родопска песен” (1923) и множество хорове и оркестри, които са неделима част от културния живот и празниците на града. Издават се множество местни периодични издания. По-активно действащите през периода от Освобождението до средата на ХХ век в Пазарджик са: дружество”Юноша” (1896), гимнастическо дружество „Еледжишки юнак” (1899), дружество „Младежка дружба”, женското просветително, благотворително дружество „Просвета”, изградено още през Възраждането, студентска дружба „Константин Величков”, колоездачното дружество „Печенеги”, туристическите дружества, спортните клубове. Главен център на обществения и културен живот през периода от Освобождението до средата на ХХ век е читалище „Виделина”. Киното с редовните прожекции в специално построени за целта салони (кино „Модерен театър” – 1918г.; кино „Одеон” – 1926 г.; кино „Маринов”- 1936 г.), определено играе ролята на фактор за формиране и само по себе си създава градска атмосфера. Въздействието на киното се изразява с възприемането на мода в облеклото, музика, танц, начин на държане.
Икономическият, културният подем и благоустрояването на Пазарджик променят облика на градските традиции. Тези фактори създават нови морални, интелектуални, духовни и културни ценности, които отговарят на духа и потребностите на града. Той отдава предпочитание на това, което задоволява практическите нужди на живота, затова културата на градския жител приема все по-ясно утилитарен характер. Утилитарното изисква друг поглед върху света и градът изгражда мирогледна система върху основата на знанието като изтласква вярата. Градът загърбва традиционното митологично и магично мислене (характерно за един по-ранен етап на културно развитие и за селската култура) като развива образованието, просветата, литературата, художествата и утвърждава авторизираната култура в ущърб на неавторизираната (народна) традиция. В този процес ясно продължава заместването на фолклорното с индивидуалното, персонифицираното творчество. Той извежда на предна позиция като творец на културата градската интелигенция. Промените намират израз в мирогледа и календарната празнична система на града, в уредбата на домовете, в начина на хранене, в модата в облеклото, във формите на развлечение на гражданите, в обществените места за отдих и почивка, в музиката, танците, прическите. Новостите в модата, бита, нравите и изобщо в живота на пазарджичани са повлияни от близостта на двата големи градски центрове – Пловдив и София.Оттам проникват и европейските тенденции, които дават отражение в много насоки в градската култура. Записаните спомени, съхранени в паметта на възрастни жителки на Пазарджик, сочат и Русе като център на модата в облеклото, откъдето през 30-40-те години на ХХ век жените от елита на града закупуват своите сезонни тоалети. В края на ХІХ и началото на ХХ век традиционната основа на градската култура е твърде устойчива и се съхранява най-докъсно в крайните квартали Чисалън и Петковски, поради функционалната й обвързаност със земеделския поминък на голяма част от населението. Миграционните движения от селата към града също спомагат за запазването на народната традиция в условията на градската култура. Градската среда налага и довежда до съществени промени в мисленето и психиката на човека, а оттам и в неговата традиционна система. Промените в етнокултурното развитие засягат най-осезателно празничната сфера на града, която включва в своя състав: календарните празници с традиционна основа (Бъдни вечер, Коледа, Сирни Заговезни, Великден, Гергьовден и пр.); патронните празници на професионалните съсловия в града, общодържавни, задължително официални и местни празници. Съставът на празничния календар се разширява и обогатява с нови структури и форми, каквито са празненствата на читалища, дружества, съюзи, клубове, както и многобройните балове на различните професионални съсловия, военният парад на Гергьовден, празника на града и др. Отпадането на някои обичаи от традиционните празници се дължат на специфичните особености на градската култура, която е обвързана с градския труд предимно занаятчийски, промишлен, търговски, чиновнически, военна служба и градската среда на живот. Прекъсната е връзката със селската традиция, в която спазването на обичаите за осигуряване на плодородие е задължително, поради земеделското и животновъдното препитание на селяните. Много от обичаите в градска среда загубват своя първоначален смисъл, свързан с плодородието и плодовитостта на добитъка, на преден план излизат повтаряните по традиция практики, осмисляни като осигуряващи здраве. Градската етнокултурна традиция в Пазарджик, следвайки тенденциите на развитие, характерни за българските градове от края на ХІХ до средата на ХХ век, постепенно се изпълва с нови форми, съдържание и смисъл, отговарящи на потребностите на обществото и на провежданата държавна политика.
Лилия Шулева