В седем български града има квартал Вароша. Според речниците думата "варош, вароша, варуша" е дошла в българския език от унгарския и означава "градски център, старата част на град, построена нависоко". Затова и не е случайно, че кварталите с името Вароша, независимо в кой град се намират, обикновено са неговата най-стара и най-романтична част. Именно от тях започват да се разрастват съвременните градове, там са построени редица емблематични сгради - църкви, училища и къщи, отбелязани са много места на отминали събития и на обща памет.
Пазарджик е един от седемте града със свой "варош", на който уредничката от Регионалния исторически музей д-р Румяна Кацарова е посветила любопитно проучване. Кварталът е създаден край десния бряг на Марица от първите български заселници - занаятчии от близките села, пише Стефан Захариев в "Географико историко статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза". В османската администрация варошът се появява през XVII в., като терминът е използван за обозначение на християнската общност в града. Съществува списък от ноември 1635 г. е на селищата с броя на немюсюлманските домакинства в района на Пловдив и Пазарджик предвид облагането им с джизие, като в текста е посочено, че в "самия варош на Пазарджик" има "50 ханета, нови - 16".
През целия XVII в. все повече християни напускат родните си места и се заселват в Пазарджик, привлечени от възможността за по-добър живот. Населението на квартала се състои главно от занаятчии, дошли от селищата, разположени предимно в полите на Родопите. В културно отношение населението на "Вароша" изпреварва това на кварталите "Чиксалън" и "Енни махала". Към 40-те години на XVII в. в сърцето на "Вароша" е издигната и първата църква в града - "Св. Богородица". С построяването или малко след това към нея е открито и първото килийно училище в Пазарджик.
През XVIII и XIX в.потокът от преселници-българи към Татар-Пазарджик се засилва. Махалата "Вароша" се оказва тясна да ги побере и се разширява на юг и на север. Неин естествен център е храмът "Св. Богородица".
Икономическият просперитет на пазарджишките занаятчии и търговци обуславя необходимостта от развитие на просветното дело в града и разширяване на образованието. Това е свързано с името на епископ Дионисий Агатоникийски и създаденото от него обществено килийно училище. През 1823 г. със собствени средства той построява в двора на църквата две стаи, в които настанява да учителстват светогорските монаси Грикентий и Атанасий, пише Димитър Жлегов, най-вещият познавач на просветното дело в Пазарджик през Възраждането.
През 1834 г. става голям пожар, който унищожава чаршията, храма и училището. През 1837 г. пазарджишките еснафи със средства, събрани от тях, и сключен заем от една виенска банка успяват да изградят отново на същото място черквата "Св. Богородица". Построена на площ от 1140 кв. м, тя се явява най-голямата наша възрожденска църква. Дърворезбеният иконостас е дело на майстори-резбари от Дебърско-мияшката школа. Многопластовата ажурна дърворезба е уникално съчетание на геометрични, растителни и животински елементи, в които са вплетени фигурални композиции, изобразяващи библейски сцени.
В църковния двор през 1839 г. е построена една голяма стая за временно училище, в която през 1841 г. учителства Кесарий Попвасилев. Три години по-късно, с общото съгласие и доброволната помощ на еснафите и на някои по-видни граждани, до църквата е изградено ново голямо училище със 7 стаи. Така продължава до 1 ноември 1845 г., когато в една от стаите отваря врати първото взаимно училище, наречено "Главно". За да се противопоставят на засилващото се гръцки влияние в Пазарджик, първомайсторите на местните еснафи поканват за учители Никифор Попконстантинов и Йордан (Юрдан) Ненов. В това училище се изучават предмети главно със светски характер. Само за две години, от 1845 до 1847 г., в училището са въведени още два класа над взаимното. От 1847 г. то се нарича още "Варошко", тъй като през същата година към църквата "Св. Константин и Елена" в кв. "Чиксалън" е открито взаимно училище.
На март 1848 г. тържествено се открива девическо училище в Пазарджик. Първоначално то се помещава в една от стаите на Главното (Варошко) училище. Неговото създаване е подпомогнато от д-р Петър Берон и Александър Екзарх в отговор на молба от българската градска община.
Отново във Вароша на 2 февруари 1870 г. се създава "Ученолюбиво женско дружество". В него членуват съпругите на видни жители на града и квартала: Мариола Доспевска - съпруга на художника Станислав Доспевски, Аралу (Ралу) Стефанова Захариева и Теофана Караниколова - съпруги на дейците за народна просвета и църковна независимост Стефан Захариев и Кара Никола Ангелов, Мариола Величкова - жена на члена на местния градски съвет, устабашията на кожухарския еснаф Величко Петков и майка на писателя Константин Величков, Шенка Хадживельова - съпруга на устабашията на абаджийския еснаф в града Хаджи Вельо Иванов, съпругата на архиерейския наместник хаджи поп Георги Тилев и др. Женското дружество пряко се ангажира и с ръководството на девическото училище в Пазарджик, като се грижи за намиране на учителки, и за осигуряване на средства за заплащането им.
Когато говорим за ролята на кв. "Вароша" като огнище на просветата във възрожденския Пазарджик, в никакъв случай не бива да пропускаме факта, че в периода 1847-1876 г. в Главното варошко училище са преподавали най-малко 30 учители. Освен споменатите по-горе това са Илия Икономов, Христо Захариев, Наню Кожухаров, Атанас Абаджиев, Константин Величков, Яков Матакиев, Иван Войводов, Иван Соколов.
И пак в квартал "Вароша" през лятото на 1862 г. се основава читалище "Виделина", което е 13-ото поред от 130 читалища, създадени в епохата на Възраждането. Името му дава художникът Станислав Доспевски. До Освобождението (1878 г.) председатели на читалищното настоятелство са Костадин Иванчов Пенов, Георги Консулов, Константин Величков, Яков Матакиев и Тодор Киров. Със своята библиотека, с неделното училище, с първите театрални представления, публични събрания и сказки, със стремежа си да събуди национално самосъзнание, читалището надраства просветителската си мисия и посява в сърцата на пазарджишките граждани копнежа към свобода и национална независимост. При липсата на държава "Виделина" е институцията, която ускорява модернизирането на пазарджишкото градско общество и е още една възможност за неговото самоуправление.
След Освобождението Пазарджик е разделен на 4 квартала: "Вароша" ("Варуша", "Варошки"), "Успенски", "Константиновски" ("Костадиновски", "Чиксалън") и "Петковски". За първи път кварталите се споменават в писмо от Татар пазарджишката черковна община до филипополския губернатор за проведено всеобщо народно събрание и избрани градски управници.
По това време в квартал "Вароша" са разположени повечето от учрежденията, гимназиите и прогимназиите. Във връзка с управлението и обслужването на градското население все повече се увеличава броят на чиновниците, служителите, учителите и хората със свободни професии, от които се формира културният елит на града. Пак в него са "...градината, Островът, читалището, където ставаха вечеринки и балове, свиреше военната музика, играеха театри, изнасяха се сказки...", разказва Константин Кантарев в "Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка".
"Къщите на богатите във "Вароша" бяха гивгирени, двуетажни, с каменни стълби и балкони, предверия с малки разноцветни стъкла - сини, червени, жълти, лилави. Дворовете им бяха малки, постлани с плочи... Нямаше ни кочини, ни кокошки. Често в малък кафез скачаше и пееше канарче. В някои домове свиреха на пиано. Файтони често спираха пред железните им врати - откарваха или довеждаха от гарата стопаните им, пристигнали от Филибе или София с бързия влак", пише още Кантарев.
Свои къщи във "Вароша" построяват Станислав Доспевски, Стефан Захариев, Никола Христович, Кара Никола Ангелов, хаджи Вельо Иванов, хаджи Георги Тилев, Яков Матакиев, Иван Войводов, Никола Коларов, д-р Георги Гагов, Тодор Пенев, братя Стефан и Георги Консулови, Самарджиеви, Сарамбелиеви, Самарови и др. Голяма част от сградите са запазени и до днес, обявени са за паметници на културата, някои са превър"нати в музеи.
"Пазарджишка Марица"