Българският народ не могъл да се помири с тежкото турско робство и реагирал чрез въстания, първите от която са били въстанието на Константин Фружи през 1403 г. Търновското в 1598 г., н десетки още до Освобождението, както и чрез хайдутството. Хайдутството в България се разраства осооено през XV в., после през XVIII в. и кърджалийско време, както и през XIX в. до Освобождението. В основата на хайдутството стои общественият протест срещу насилието на турците, затова то не е друго освен бунт срещу безправието. Като хайдути могат да се схванат всички, които се противопоставяли на турската власт и бранели българите. Такива са и Раковски, Хаджи Димитър, и Ст. Караджа, и др.
В Пазарджишко е имало доста хайдути. Преди всичко то се загражда от три страни с планини: Средна гора и Родопите, само на изток към Пловдив то е отворено. Планините и тяхната недостъпност, горите с подслона си, който дават, са твърде необходими за хайдутите ни. С най-голяма слава се ползвали хайдушките сборища: върховете Разбойна, Българка и др. в Източна Стара планина; Мургаш в Западна Стара планина; Братия, Богдан, Арамлиец, също и Лисец в Панагюрска Средна гора. Под последния връх, гдето е историческото Оборище, турци не смеели да минат. Тук оставените белези от хайдути до вековните буки стояли и след Освобождението, които видял и българският историограф К. Иречек. Между селата Момина клисура и Дъбравите има местност Айдучка касапница. През Пазарджишко, което е средата на България, заема кръстопътно положение, минава Главният път (Траяндрум) през Балканския полуостров от Белград за Цариград. Най-важното място на този път бил проходът Траянова врата — Ветрен — 22 км от Ихтиманското поле до Ветрен забулен в гъсти гори. Панайот Хитов пише в .Моето пътуване по Стара планина и пр.", че българите, които живеят до големите пътища, са достойни за оплакване, защото турските пътници са изпояли на селяните и ушите. Такъв е случаят и по главния път през Траянова врата — Ветрен, на което село жителите имали нужда от закрила на хайдути.
Честите войни на турците с многобройните им неприятели в Средна Европа и Русия до такава степен разорявали войниците (българи — помощни войски на турците срещу известни права), че те започнали да се бунтуват. В Цариград се издали заповеди под № 56 от октомври 1689 г. и под № 58 от 1690 г. до бея на войниците и до кадиите (съдиите) в Пловдив и Т. Пазарджик да бъдат изтребени разбойниците, подпомагани От войнишките села: Отлукьой (Панагюрище) Мечка, Поибрене и др. Виден хайдутин бил юначният, народен борец Балчо Войвода, вероятно роден в Поибрене, чиито сподвижници се наричат разбойници. Той произлизал от средата на войниците и след като се отскубнал от турската войска по време на Австро-турската война (1689-1690), той се подвизавал дълго време из Пазарджишко.
През XVII в. най-прочути прославени хайдушки войводи в България били Чавдар, Страхил и Стоян.
Страхил, родом от Ветрен, се явява, когато родното му село се намирало в най-тежко състояние. През XVII в., особено през втората му половина, турското могъщество силно запада. Хаос и несигурност по пътищата. По Главния път през прохода Траянова врата - Ветрен върлуват разбойнически шайки да обират търговските кервани и убиват пътници. Дошли тук дори разбойници - професионалисти чак от Трансилвания и Влашко. Ветренци, като дервенджии (пазители на пътя) не били в състояние да помагат на пътниците, дори себе си да опазят. Мнозина от тях се преселват в близките села: Славовица, Горно Вършило и ред други и селото намалява. Някои пътници избягват този път за Пазарджик или обратно и минават през Момин проход и Момина клисура, макар по удължен път.
Същинското име на Страхил не се знае. Името Страхил (Страил, Страшил, Стратил) очевидно от нарицателно станало собствено» Страхил притежавал чудовищна сила и имал страшен поглед, затова бил на речен „стрдшен войвода". Негов байрактар бил Атмаджа, чието същинско име също не е известно. Атмаджа на турски значи ястреб. Страхил предвождал сравнително по-многобройна дружина, част от която поверявал на байрактаря си. За акциите му из полето му били потребни повече хора, отколкото в планината. При действията из полето използувал и конници. Той бранел Пазарджишко, но главното му свърталище били Родопите, обаче движел се и из Стара планина и Пирина. С многобройната си дру-жина причинявал голямо главоболие на турците, когато те били заети във войната с австрийците (1689-1690). Взел участие и във въстания в Скопие, след което превзел Нишката крепост. Оживена дейност разгърнал и по време на рускотурската война от 1711 г. Следователно Страхил действува не само през втората половина на XVII, но и в началото на XVIII век.
Когато Страхил е бил обграждан от потеря, успявал да се измъкне, затова е създадена песента: Стратил си скокна на крак, че аа потеря думаше: „Потерьо страшна, голяма колкото на поле тревата и на гората листата — дето сме млади женени, не ви лн й мклно и жално за вашите млади булки, за вашите дребни рожби, ами въз меня идете? Дето* сме млади ергени, не ви ли й мила младостта, младостта още ергенството, амн въз меня идете? ..Така Страхил в съзнанието на народа е един от най-дръзновените, най-храбрите български хайдути (Вж. Ив. Богданов — Хайдути, София 1967 г.) Обаче накрая бил в Цариград, където бил уловен и убит.
Друг хайдутин в Пазарджик е бил Киро Пазарджийчето, вероятно роден в чазарджик. Гоя ОИЛ пре-даден от свако си. Хайдутин е бил и ХРИГ™ Касап Велев от Пазяр-джик, който в 1866 г. заедно с Ди-митър Общи е взел участие в Критското въстание, а в 1869 г., пак заедно с Димитър Общи, в чета от 8 души, действувал в Берковско до Искъра, но след това, в сражение при Пирот, пада убит.
И сред кьржалиите, през средата на XIX в. разбойничеството в Пазарджишко не стихвало от турци, арнаутн и после черкези. В 1841 г. френският пътешественик Бланки по пътя от Ветрен за Ихтиман бил нападнат от банда арнаутн и се отървал, като им посочил револвера си.
Известните ни тогава хайдути, на ричани оше „панти", са следните: Марин Русинов, наречен Марин Войвода, родом 1 от с. Драгомир (Яхларе). Повалил доста турци и отнел живота на кърсердарина, изпратен да го залови. Но станал жертва на издайничество, осъден на смърт и обесен в Пловдив на моста на Марица (Вж. Ив. Богданов, пое. съч.). Други хайдути: някой си Лапавицата, Странджата, после Бейко от Калугерово и Тодор Банчев, родом от Батак, но живял в с. Радилово, първоначално като учител. Бейко и Тодор съставили чета от 12 честни хора, между които били Гого Ангелиев, Атанас Малинов и Ив. Чепинеца; тя кръстосвала цялата Т. Пазарджишка каза. Те изплашили турците до такава степен, че не смеели да дойдат в Пазарджик на пазар със силях (оръжие). За юначеството им се разправяли легенди: за Бейко, че хвърчал, че куршум го не хваща, че правел много пакости на турците, а много добрини на българите. Но един'ден кърагъсът (началник на полската стража) с много заптиета (стражари) донел в Брацигово две чрвешки уши, изложил ги на показ в чаршията и поискал бакшиш (награда). Той бил изненадал Бейковата чета между селата Радилово и Ракитово, убил Ив. Чепинеца и му отрязал ушите, другите избягали. След това събитие четата се изгубила, но била постигнала целга си — разбойниците изчезнали и българското население се поуспокоила
Но Тодор Хайдутина се явява и при Априлското въстание в 1876 г. в с. Голямо Белово влиза в четата на Бенковски.
Проф. Ив. БАТАКЛИЕВ