zanajati

ЗАНАЯТИ И ЗАНАЯТЧИЙСКИ СДРУЖЕНИЯ
В ГРАД ПАЗАРДЖИК

зводство в българските земи води своето начало още и дълбока древност. За това свидетелстват множеството занаятчийски произведения, разкрити при археологически разкопки в цялата страна.

При завладяването на българските земи от османците, част от българското население е избито или заробено. По-голямата част от него продължава своето съществуване в рамките на възникващата Османска империя. Продължителната военна експанзия на Османската държава към балканските земи и Средна Европа и създаването на гарнизони в България налагат развитието па различни занаяти.
Особен тласък получава развитието на занаятите в градовете и подбалканските селища, където условията благоприятстват за това. Като най-интензивен период в развитието на българското занаятчийство се откроява втората половина на XVIII век и първата половина на XIX век. Причината се корени в промените, които настъпват през този период в Османската империя.
След Кримската война (1853-1856), в резултат на нахлуването на фабрични стоки от западните страни по пазарите на Османската империя, българското занаятчийство започва да запада. Рамките на цеховото производство започват да се разпукват и да отстъпват все повече място на по-доброто манифактурно производство.

Занаятчийското производство, особено в градовете, е многообразно. Част от него е предназначено за задоволяване с хранителни продукти и напитки - хляб, млечни и месни произведения и др. Друга част се свързан ежедневните нужди от облекло и покъщнина: предачество, тъкачество, абаджийство, кожухарство, кожарство, обущарство и други. Трета част от занаятите са свързани с производството на селскостопански инвентар кожени амуниции и хладно оръжие, необходимо за спахийското опълчение, железарство, ковачество, бакърджийство, подковачество, сарачество, дърводелство и други. Значителен напредък достигат и занаятите свързани със строителна дейност - тухларство каменоделство, резбарство, златарство, зидарство и други.
Българските занаяти през Възраждането са организирани в еснафи, които са известни още и под името „руфети“. Ако изходим от терминологията, запазена при воденето на кондиките и друга документация, можем да приемем, че тази организация е възприета от Изтока и по-специално - от Мала Азия. По своя характер еснафът е стопанска и обществена организация в османската феодално-стопанска система и обединява всички заети в даден вид трудова дейност. Поради фискални и социални съображения, той е поддържан от държавата. Неговото право на самоуправление е закрепено със специален ферман, издаден от султан Мустафа III (1757-1774) през 1773 година.

Организационният строеж на еснафа е следния. Негов висш орган е годишното събрание, т.н. лонджа —което е свиквано всяка година на патронния празник на еснафа. Всеки еснаф си избирал свой патрон (покровител) от църковните светци. Патрон на абаджиите е Св. Атанас, на обущарите Св. Спиридон, на касапите Св. Архангел, на кожухарите Св. Илия и т.н. На лонджата са длъжни да присъстват всички майстори и някои от по-възрастните калфи. На него се избирало ръководство, състоящо се от първомайстор (устабашия), известител (чаушин) и касиер. През 70-те години в някои еснафи са избирани и писари. В помощ на първомайстора, за по-продължителен период от време е избиран и управителен съвет.

Характерно за градските занаятчии е, че техните работилници били групирани по вида на занаята, като по този начин се създават т. нар. чаршии (пазари) носещи името на произвежданата стока - абаджийска, кожухарска. папукчийска, златарска, железарска, касапска, кафтанджийска и пр.
Отличителна черта на еснафите през Възраждането е тяхната многочисленост. Почти всеки вид трудова дейност, като изключим духовенството и учителството, са били организирани в еснафи, Много е трудно да се посочи точният брой на занаятите, упражнявани през Възраждането и изградените еснафи. В София техният брои е 63, една приемлива средна цифра.
Както показва и самото му име, град Пазарджик възниква като търговско средище. Една от причините за създаването му като такова е, че тук се съединяват двата централни пътя, действащи още от античността - този, съединяващ Средна Европа с Изтока, с направление Виена - Белград - София - Пловдив-Одрин-Цариград и другият, идващ от Адриатика към вътрешността на българските земи с направление Скопие-Кюстендил-Самоков-Костенец-Пазарджик. Според Стефан Захариев градът възниква на мястото, където по-преди се събират жители от околните селища, за да разменят стоките помежду си. Според историческите документи, с които разполагаме, основаването на града може да се отнесе към 1417/1418 г., по времето на султан Мехмед I (1413-1421). Първите негови жители са юруци и татари. Първото сведение за българско население в града дължим на пътешественика Бенедето Рамберти. Преминавайки през Пазарджик през 1534 г. в качеството си на секретар на посланика на Венецианската република, пътуващ за Цариград, в дневника си той отбелязва: „Пазарджик ще рече „малко тържище“, но всъщност представлява голямо селище, населено с българи и турци“.
През следващите векове българското население става все повече и повече и в навечерието на Освобождението (1878) съотношението между двете националности е 2:1 в полза на българите.
Първите българи, които идват в града са главно занаятчии от селищата, разположени южно от р. Марица. Те се заселват около днешната църква „Св. Богородица“ и образуват квартала „Вароша“. През следващите векове се оформят и останалите два квартала в града - Чиксалън, заемащ северната част и Енни махала, заемащ южната част.

Както в останалите занаятчийски центрове в страната и тук се стига до създаването на занаятчийски организации т.нар. еснафи, или руфети. За сега липсват сигурни данни кога е поставено тяхното начало. Kато пръв достоверен източник можем да посочим пътеписа на ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас, посетил Пазарджик през 1720 година. Той идва тук със задачата да събере милостиня за ерусапимската Обител. По време на своя петдневен престой в града, освен от частни лица, той е дарен и от представители на различни градски еснафи - кафтанджийски, тенекеджийски, грънчарски, папукчийски, кожухарски, терзийски, абаджийски, тюфекчийски, бостанджийски, бакалски, механджийски, казанджийски, дюлгерски, рабаджийски, семерджийски, бояджийски, златарски и мумджийски. Общият брой на занаятчиите-дарители възлиза на повече от 180 човека.
Върху един съд за светене на вода, съхраняван в етнографския фонд на Историческия музей - Пазарджик, има надпис, че същият е подарен през 1727 г. от Христо от абаджийския руфет.
Тези сведения идват да подскажат, че в началото на XVIII в. вече има изградени еснафи в града. Тук трябва да отбележим, че тези сведения се отнасят до българските еснафи, тъй като досега за съществуването на турски еснафи не разполагаме с никакви писмени източници.
Според Стефан Захариев към средата на XIX в, и Пазарджик са съществували следните еснафи: бакалски, кръчмарски, мутафчийски, абаджийски, кожухарски, кафтанджийски, мумджийски, бакърджийски, терзийски, чохаджийски, кундурджийски, папукчийски, горски, ахтарски, черчийски, унджийски, житарски, касапски, ковачески, семерджийски, тракийски, дюлгерски, фурнаджийски, екмекчийски, грънчарски, бахчеваджийски, кафеджийски, натрапазки, коларски и арабаджийски. Общият брой възлиза на 30.

След Кримската война (1853-1856), в резултат на нахлуването на фабрични стоки от западните страни по пазарите на Османската империя, българското занаятчийство започва да запада. Рамките на цеховото производство започват да се разпукват и да отстъпват все повече място на по-доброто манифактурно производство.

Според Стефан Захариев към средата на XIX в. в Пазарджик са съществували следните еснафи бакалски кръчмарски Мутафчийски абаджийски кожухарски катаджийски манджийски бакърджийски, кундурджииски, папукчийски, гугларски, ахтарски черчииски, унджийски, житарски, касапски, ковачески, самерджийски, таракчийоки, дюлгерски, фурнаджийски, екмекчийски, грънчарски, бахчеваджийски, кафеджийски, натрапазки, коларски и арабаджийски. Общият им брои възлиза на 30.
Турските еснафи, пак според Стефан Захариев, били 14: табаци, сарачи, кавафи, бербери, мутафчии, сапунджии, халачи, налбанти, демерджии, керестеджии, бакали, дограмаджии, касапи и кафеджии. Като ковчежник (сандъкемини), Стефан Захариев несъмнено е имал възможността отблизо да познава занаятите, които са се упражнявали в града, но въпреки това някои от тях не ги е отбелязал.

Тъй като наличните документи, отнасящи се до занаятите и еснафите в Пазарджик през Възраждането не са били предмет на едно по-цялостно изследване, настоящият труд има тази цел. В своята работа авторът се спира и на тези занаяти, упражнявани от турското население, за които има запазени някои сведения.
В зависимост от суровините, които са използвани при производството на различните стоки, занаятите могат да бъдат разпределени в следните групи: използващи суровини от животински произход - табаци (кожари), сарачи, папукчии, абаджии, терзии, кожухари, мутафчии, гуглари, сапунджии, мумджии, касапи и др.; от растителен произход - кафтанджии, бастанджии, хлебари, шарланджии, бозаджии и др., обработвани на метал - златари, бакърджии, тюфекчии, ножари, железари, ковачи и др.; обработка на дърво-сандъкчии, таракчии, самарджии, рабаджии, кацари, марангози и др. Някои дейности, които днес ние разглеждаме като чисто търговски като бакалство, кръчмарство, чарчийство, матрапазство, някога са се смятали за занаяти и са организирани в еснафи. Освен тези групи занаяти можем да посочим и някои други, едни от които са се обособили като еснафи - бояджийството, дюлгерството, грънчарството, докато други като барутчийството не са обособили свои еснаф.
Като най-стар занаят, упражняван в Пазарджик можем да посочим табачеството. Той е практикуван изключително от турското население. В един документ от 1576 г., който представлява списък на джелепкешаните (доставчици на големи партиди месо за Цариград) от Пазарджик са отбелязани и двама табаци турци.

При своите проучвания правени през 20-те години на XX век проф. Иван Батаклиев чрез анкета със стари турци - табаци, установява, че тоя занаят е изключително развит през XVIII век. Те му разказват, че по време на една война, водена между Турция и Европа, от Пазарджик заминали 700 души табаци със свои собствени кожени дрехи.
Табаханите били разположени по ръкавите на р. Тополница, която по онова време е протичала през града. До най-късно време са просъществували тези табахани, намиращи се в пространството, което обхваща днес Червения площад (дн. пл. „Възраждане" - бел. ред.) - Алчак табахана, Орта табахана и Баш табахана, които като стари постройки са разрушени в края на XIX век. Основно производство на местните табаци е приготвянето на гьон, но освен това са изработвали и сахтиянови „кожи, използвани за подвързия на книги, и в папукчииството.
Освен турското население, с производството на сахтиян се занимават и българи, които образували и еснаф. За пръв път за него узнаваме от Кондиката на пазарджишката църковна община, където е записан като такъв през 1803 г. Отново го срещаме пак в същата кондика през 1830 г., след което неговото име не го откриваме в нито един от запазените еснафски документи. Това дава основание да се предположи, че той вероятно прекратява своето съществуване. Необходимостта от сахтиян вероятно вече е била задоволявана от турския еснаф или чрез внос отвън.
Пряко свързан с табашкия занаят е сарашкият. Първоначално той се упражнявал само от турското население, но по-късно в него започват да взимат участие и българи.
С кожарското производство е свързано и папукчийството. Името на занаята, а от там и на еснафа, идва от гръцката дума „папуца“ (обувка). Произвеждани били следните видове. обувки: толумби големи, лорти толумби, заргадани пантофи, уртаек пантофи, лорти салджийски, заргадани салджийски, цървули големи, лорти, заргадани, уртаеци, големи пантофи, кютанета пантофи, толумби, еминии, лорти цървули, уртаеци цървули, кютанета цървули, салджийски лорти, еминии големи лок, лорти лок, батале катър, лорти катър, заргадани лок, лок сахтиян, ортанджа катъри, батали цървули, обуща заргадани и ортаеци обуща. Както се вижда асортимента на произвежданите обувки е бил предназначен за всички слоеве от населението. В зависимост от големината и качеството на обувките цената на един чифт от тях се движи от 5-20 гроша.
От папукчийският еснаф в Пазарджик е запазена една кондика и три поменика.
Първото сведение за съществуването на обущарския еснаф ни е засвидетелствано в пътеписа на Хрисант Нотарас през 1720 г. Тук имената на обущарите (папукчиите) са записани на две места, един път самостоятелно, и друг път заедно със семерджиите и рабаджиите.
В наличните документи от фонда на РИМ-Пазарджик, не е отбелязано произвеждането на тестири, както и плащането на таксата „тестерлик“. За неговия количествен състав можем да съдим от броя на записаните членове в еснафската кондика през 1858 г., както и от платилите таксата „куту парасъ“. Броят на записаните майстори за 1858 г. е 69.

Папукчийският еснаф взима дейно участие в икономическия и политическия живот на града. През 1830 г. той внася 150 гроша в полза на църковната каса. При последното изграждане на църквата „Св. Богородица“ в периода 1836-1840 г. той предава 848 гроша, а през 1866 г. подарява на същата църква 100 гроша, църквата „Св. Архангел“ - 100 гроша и на църквата „Св. Константин и Елена“ - 423 гроша. През 1874 г. еснафът подарява една икона на своя патрон „Св. Спиридон“ на църквата „Св. Константин и Елена“.

Еснафът взима участие и в борбата за църковна независимост. В писмо до Салчо Чомаков в Пловдив от 12 април 1858 г., сред подписалите го пазарджишки представители намираме имената и на следните папукчии: Атанас Петков, Ангел Стоянов, Станко Божков, Йованчо Колюв, Стоян Мичов, Йованчо Цонков, Атанас Паунков, Йото Лупов, Тото Йовков, Мито Маркович, Стоян Златков, Петко Нетков, Атанас Ненов.

Папукчийският еснаф полага грижи и за развитието на училищното дело. През 1847 г. той записва 2 тела от книгата на Иван Момчилов „Писменица на славянския язик“ в полза на местното училище. Сред спомоществувателите за излизащата възрожденска книжнина срещаме и имената на папукчиите Исак Матеев, Тодор Симеонов, Кръстан Симеонов, Стойко Божков и Тодор Манчов.
Друг занаят, свързан с обработката на кожи е кожухарският, или както го наричали преди - кюркчийски.

За разлика от табаците, които се занимавали с обработката на кожи от едри животни като щавели окосмената част, кожухарите обработвайки от по-дребни животни и дивеч - овци, агнета, ярета, вълци, лисици, белки, златки, норки, невестулки и др. Голяма част от дивечовите кожи били внасяни от чужбина в суров или обработен вид. Между внасяните стоки Стефан Захариев отбелязва и лисичите кожи. Обработените кожи от кожухари били използвани за обшиване на някои видове мъжко и женско облекло, което било изготвяно от абаджиите и терзиите.
От този еснаф във фонда на музея в Пазарджик се пазят две кондики, два поменика и два единични документа. Освен това в НБКМ-БИА се съхранява и един търговски тефтер на пазарджишкия кожухар Атанас Станчович, обхващащ времето от 1855-1860 година.

Както при останалите еснафи, така и при кожухарския е избирано ръководно тяло: първомайстор (устабашия), известител (чаушин) и управителен съвет.
Като един от еснафите с добро икономическо положение, кожухарите вземат много дейно участие в икономическия и политически живот на общината. По време на Гръцкото въстание (1821), когато в Пазарджик са арестувани някои по-видни граждани, един от градоначалниците е кожухарят хаджи Захари Георгиев, и заедно с другите двама свои колеги събират средства за откупуване на арестуваните.

Еснафът редовно поддържал местната църковна община със средства. През 1830 г. той внася в нейна полза 586 гроша, а по време на построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836-1840 г. заделя 5800 гроша. Със свои средства кожухарският еснаф заплаща изрисуването на две икони, които подарява на църквата „Св. Богородица“ и „Св. Георги“, а също така поддържа със средства и някои от околните църкви и манастири. При съграждането на градското училище към „Св. Богородица“ еснафът предава на милет векилина Тодор Караньоти сумата от 750 гроша. В полза на градското училище еснафът закупува и подарява две тела от книгата на Иван Момчилов „Писменица на славянския язик“, отпечатана през 1847 година. За изграждането на църквата „Св. Константин и Елена“ през 1857 година кожухарският еснаф внася 3 750 гроша като 500 от тях са за изографисването на една икона от иконописеца кир Петраки Костадинов. Имената на кожухари откриваме и в списъците на спомоществувателите за излизащата възрожденска книжнина. Кожухарски еснаф участва и в политическия живот на града.

Друг занаят, свързан с използването на суровини от животински произход е мутафчийството. От козя козина майсторите мутафчии изработват чували за зърнени храни, торби за пренасяне на стоки, торби за зоб на животни, чулове за завиване на животни, черги за постилане на подове и пр. Най-добре той е развит в балканските и подбалканските селища, където масово се отглеждат кози. За пръв път мутафчийският еснаф в Пазарджик е засвидетелстван в Кондиката на църковната община през 1803 година. Проф. Ив. Батаклиев предполага, че този занаят е пренесен в града от преселници-панагюрци по време на кърджалийските размирици. Липсата на достатъчно количество суровина не му е позволила да се развие. Той си остава един от малобройните еснафи в града.

При построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836 - 1840 г. той внася скромната сума от 180 гроша.
Негов патрон (покровител) е бил Св. Антоний. Една икона с негов образ е подарена от еснафа на църквата „Св. Архангел“ през 1874 година.
Отделни представители на този еснаф откриваме като спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина.

Един от най-добре развитите занаяти в Пазарджик през Възраждането е абаджййският. Наименованието на занаята и на еснафа идва от турската дума аба (дебел вълнен плат). От него било изработвано горно мъжко облекло - аби потури, ямурлуци, салтамарки, елечета, джубета, както и по-дребна стока - калцуни, терлици, пояси и пр.
Към еснафа на абаджиите се числят и платнарите (хастарджиите), които изготвят подплатата за дрехите, а също така шият и мъжко памучно облекло. Още твърде рано от абаджийския занаят се отделя този на терзиите, които изработват облекло от по-тънък плат, главно чоха, предназначено за висшата османска администрация и замогващите се слоеве на българското население.

От първата половина на XIX в. изхождат няколко документа, изпратени от султанската канцелария в Цариград, с които се нарежда на местните управители да закупят големи количества аба, необходима за изготвянето на облекло за султанската войска. На Марашкия панаир, който се провеждал ежегодно в Пазарджик от 30 юни до 15 август една от основните търговски стоки е абата и абените изделия.
Тъй като облеклото се явява потребност от първа необходимост, то и упражняването на този занаят в Пазарджик можем да отнесем към. времето с отсядането на българското население в града към средата на XVI век. Първите занаятчии-абаджии идват от съседните, главно родопски села. С нарастването на града нараства и броят на абаджиите. По всяка вероятност в края на XVII в. те вече създават и своя еснафска организация. Първото сведение за съществуването на такава дължим на ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас, който през 1720 г. посещава Пазарджик.

За съществуването на такава дължим на ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас, който през 1720 г. посещава Пазарджик.
Както всеки еснаф, така и абаджийският, в своята дейност се ръководи от общоприетите еснафски порядки. Всяка година на патронния празник Атанасовден е свиквано годишно събрание, на което са били задължени да присъстват всички майстори и някои от по-възрастните калфи. Това е т. нар. голяма лонджа. На него са избирани ръководните длъжности - първомайстор. известител (чаушин), касиер и в последните години преди Освобождението - писар. За по-продължително време бил избиран и управителен съвет, който съставлявал т. нар. малка лонджа. За по-продължително време също се избирал и касиер.

Първоначално производството на абаджиите е предназначено за задоволяване на местния пазар и е строго съобразено с изискванията на османската власт. С развитието на икономическите отношения в Османската империя през XVIII в. търговските връзки в нея се разширяват и българските занаятчии започват да изработват стоки както за вътрешния, така и за външния пазар. Като доброкачествена абаджийската стока намира добър пазар и е разнасяна по всички краища на империята, дори прониква и извън нейните граници. Това се отнася и за абаджиите от Пазарджик. От съдържащите се данни в кондиките узнаваме, че през втората половина на XVIII в. те редовно посещават най-големите национални панаири - Сливенския и Узунджовския, където продават стоката си.

За разгръщане на по-голяма производствена дейност някои от майсторите се групирали по няколко човека с цел да получат по-голяма сума в кредит от еснафската каса. Обикновено това са тези, които работят за външния пазар.
С цел да се контролира производствената дейност на всички майстори, не се позволявало те да работят по домовете си. Това потвърждава едно решение на съвета от 1805 година. В него се казва: „Ако някой майстор няма одая или дюкян, то да доде на хана да работи. Няма изин да се шие по махалата ...“

Като най-голям, абаджийският еснаф е играел първостепенна роля както в икономическия, така и в обществено-политическия живот на града. Най-рано от всички еснафи, през 1821 г., той се сдобива с печат, който откриваме поставен както на еснафски, така и на други документи, изхождащи от градската община. Като най-многоброен, през 1803 г. той е обложен и с най-голяма такса томрук - 40 гроша в полза на Конака.

Църквата, която по онова време се ползва с особена почит сред населението е обект на редица дарения от страна на абаджийския еснаф. Както отбелязахме вече, още през 1765 г., по време на събора си, той й подарява сребърен кръст и две рапиди. За строежа и обзавеждането на църквата „Св. Богородица“, която по време на Руско-турската война (1806-1812) е разрушена от преминаващи през града еничари, през 1815 г. еснафът дарява 4 560 гроша, от които 810 за настилка и 500 за изографисване.

При последното изграждане и обзавеждане на същата църква през 1836 - 1840 г. еснафът внася 4 850 гроша. Пак на същата църква, през 1827 година по случай провеждането на тестира, калфите абаджии подаряват икона на Св. Богородица. През 1852 г. еснафът решава със собствени средства да издържа църковния певец към катедралната църква.

През 1867 г. членовете на Канлъкавашката община в града се обръщат към абаджийския еснаф да им отпусне по-голяма помощ за подновяване на църквата „Св. Константин и Елена“. От помощта на абаджийския еснаф се ползват и повечето от манастирите и някои църкви, спадащи към Т. Пазарджишката кааза. Заедно с изграждането на църквата „Св. Богородица“ през 1838 г. се изгражда и сграда за градско училище. За неговото построяване еснафът внася 2000 гроша. През 1865 г. абаджийският еснаф подарява на църквата „Св. Архангел“ 500 гроша за сребро за изработването на църковна утвар.

В архива на еснафа са запазени две писма на градското училищно настоятелство (от 1865 и 1867), което иска да се отпуска както всяка година, така и сега, парична помощ за закупуване на книги и учебни помагала за училището и за подпомагане на бедните ученици.
Абаджийското съсловие подпомагало парично и местното читалище. В архива на еснафа е запазено благодарствено писмо от читалищното ръководство за получената парична помощ от 100 гроша през 1871 г. Еснафът закупува и подарява на местното училище 5 екземпляра от книгата на Иван Момчилов „Писменица на славянския язик...“, отпечатана през 1847 година.

Чрез своите представители абаджийският еснаф взима дейно участие и в работата на местната община. В писмото, изпратено от нея до управата на Рилския манастир (3 март 1842), с което молят да им бъде изпратен за епископ Неофит Рилски, стоят подписите на абаджиите хаджи Михалаки Костадинов, Мано Милутинов и Никола Трендафилов, а един от тримата представители, които заминават за Рилския манастир, за да предадат писмото е Стоянчо Хаджигроздюв.

Абаджийският еснаф се включва активно и в борбата за църковна независимост. Неговият печат стои на всички документи, изхождащи от общината, свързани с този въпрос. Духовно издигнатите членове на абаджийския еснаф дейно се включват и като спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина.

Сроден на абаджийския еснаф бил този на терзиите. За разлика от абаджиите, те също изработвали мъжки и женски горни дрехи, но от по-фин плат, главно чоха, и тяхната продукция била предназначена най-вече за висшата турска администрация и замогналото се българско население. В по-големите градски центрове този еснаф се обособява още през XVIII век. Първото сведение за него в Пазарджик откриваме в Пътеписа на Хрисант Нотарас от 1720 г. Като членове на този еснаф са записани: Никола, Стоян, Никола, Тодор, Петко, Стою и Лазар.
В Кондиката на църковната община през 1803 г. е отбелязано, че терзийският еснаф е обложен с такса томрук в размер на 13 гроша, което подсказва, че той се нарежда сред добре развитите еснафи в града. Това говори, че неговите членове са имали добър поминък. Това тяхно положение може да си обясним със значителното количество турско население в града и с идването на заможното куцовлашко население от Москополието, носител на една по-висока култура.

И терзийският еснаф, както всички останали, се включва активно в икономическия и обществения живот на Пазарджик. Когато по време на потушаването на Гръцкото въстание (1821) в града са арестувани някои видни местни граждани, един от тримата градски представители, които събират средства за откупуването им е чохаджибашията Наум Лясков.
От Кондиката на църковната община се вижда, че при последния строеж на църквата „Св. Богородица“ терзийският еснаф внася 320 гроша, а при построяването на училището - 500 гроша.
Еснафът се сдобива с печат през 1847 година. С него той подпечатва изготвения от общината през 1854 г. Махзар (оплакване - б.а.) срещу Пловдивския владика - грък Хрисант, върл българомразец. Подписите на негови членове намираме и в други документи, свързани с борбата за църковна независимост.

Друг занаят, свързан с облеклото е кафтанджийството. Кафтанджиите работили, главно с памучен пълнеж, разни видове дрехи като кафтани, джубета, антерии, забунчета, либадета и др., като тяхна клиентела били главно българомохамеданското население от Родопския район, турското население и част от българите. Според Стефан Захариев едно от крилата на Куршум хан било заето от кафтанджиите, заради което го наричали „капамджи хан“.
Първото сведение за съществуването на кафтанджийския еснаф в града дължим на Пътеписа на Хрисант Нотарас (1720).

Кафтанджиите също взимат участие в обществения и културния живот на Пазарджик. За църковните нужди през 1830 г. еснафът внася сумата от 500 гроша. При последния строеж на църквата „Св. Богородица“, за периода 1836-1840 г., вноската на еснафа е 1800 гроша, а за построяването на местното училище - 400 гроша. За нуждите на училището еснафът закупува и му подарява три тела от книгата на Иван Момчилов.
В едно изложение, изпратено от градската община до Салчо Чомаков в Пловдив през 1858 г., във връзка с борбата за църковна независимост, наред с имената на представители на другите еснафи, намираме и тези на кафтанджиите Иванчо Кузмов, Георги Лазаров, Ангел Генчев, Георги Петров, Йован Атанасов, Стоил Божин, Манол Андреев.

В едно от първите ръководства на местното читалище „Виделина“ през 1871 г. на кафтанджията Тома Ангелов е поверена длъжността на писар.
Имената на кафтанджии срещаме и като спомоществуватели за излизащата възрожденска книжнина.

Пряко свързан с абаджийския, терзийския и кафтанджийския занаят е и бояджийският. От него нямаме запазени документи, но за дейността му съдим от различни източници. Както за много от останалите занаяти, така и за него за първи път научаваме от пътеписа на Хрисант Нотарас, в който фигурират имената на бояджиите Яни, Велко, Димо, Петър, Атанас.

Еснафът на бояджиите не е многоброен, но е вършел услуги и на занаятчии от други селища. С едно решение, записано в кондиката на пловдивските абаджии (17 април 1792) на местните майстори им се забранява да използват услугите на бояджиите от Пазарджик и Карлово и който се залови ще бъде глобяван.

От съдебния протокол, съхраняващ се в архива на Рилския манастир, издаден през 1862 г., става известно че един от градските първенци е бил Димитър Райков, бояджия. Това идва да подскаже, че занаятът е давал възможност за материално преуспяване. От таксата томрук, с която е обложен еснафът през 1803 г. - 11 гроша, съдим, че той е бил един от средно развитите еснафи в Пазарджик.

По време на строежа на църквата „Св. Богородица“ през 1836-1840 г. бояджийският еснаф внася 1700 гроша. През 1840 г. за построяването на местното училище еснафът внася 350 гроша. На същото училище той подарява и две тела от книгата на Иван Момчилов.

Сред имената на спомоществователите на възрожденска литература от Пазарджик срещаме имената на бояджиите хаджи Костадин Брегов, хаджи Тома Хаджистоянович, Ангел Бояджи, Иван Благов и Атанас Стоянов.
Един от членовете на бояджийския еснаф, Атанас Хаджистоянов, е заемал длъжността подпредседател в първото ръководство на читалище „Виделина“.

Калпакчийският занаят е също един от най-старите в града. Първоначално го срещаме под името текеджийски (от арабската дума теке - малък, кръгъл фес без пискюли - б.а.). Според рисунките, които са оставили някои от преминалите през нашата страна пътешественици, българинът е носел освен калпак и платнени шити шапки с различна форма. Калпакът е от агнешка кожа, като най-скъп бил този, приготвен от астраган. По форма той е бил полусферичен, островръх и кръгъл с малък издатък отгоре. Последният е известен и с името гугла, поради което еснафът е наричан още и гугларски.

В полза на местната църква през 1830 г. еснафът внася 100 гроша, а през времето от 1836-1840 г. - 680 гроша. За изграждането на местното училище през 1840 г. неговата вноска е 145 гроша.

В едно писмо до Александър Екзарх (1849), писано от местната църковна община във връзка с развитието на училищното дело, намираме подписите и на Стоян калпакчи устабашия, а в писмото до Стоян Чомаков, свързано с борбата за църковна независимост, през 1858 г. стоят имената на калпакчиите Стоян Спасов, Мито Йованов, Мито калпакчи и Георги Йованов. Еснафът подпечатва своя печат от 1840 г. и Махзара, изготвен от местната община против пловдивския владика Хрисант.
Другите два занаята, свързани с обработката на суровини от животински произход са мумджийството (свещарството) и сапунджийството. И за двете производства като суровина е използвана лойта, която се доставяла от местните касапи, табаци и кожухари. Възможно е лой да е била внасяна и от някои съседни селища. Първият занаят - мумджийството - вероятно предхожда втория, тъй като сапунът влиза в употреба по-късно сред българското население. От този еснаф няма запазени документи. Пръв ни дава сведения за двата занаята Хрисант Нотарас. В Пътеписа му са отбелязани имената на двама мумджии - Яни и Георги.

Макар и малочислен, мумджийският еснаф се включва в стопанския и обществения живот на града. През 1830 г. в полза на църковната Община той внася сумата от 150 гроша, а през 1837 г. - още 150 гроша. В Махзара против владиката Хрисант през 1858 г. стоят печатите и на двата еснафа - мумджийски и сапунджийски (печатите са изготвени през 1840 г.)praznici (1)
Друга група занаяти били свързани с обработката на метали - бакърджийство, златарство, дюкмеджийство, тюфекчийство, ножарство и ковачество.
Бакърджиите използвали като суровина мед, известен под турското си название бакър. От него изработвали най-различни произведения като се започне от най-големите казани за варене на ракия и се стигне до малките кафеничета. Той е един от старите занаяти в града. Неговата документация обаче не е запазена. За дейността му съдим от най-различни източници. Както за много други занаяти, така и за него пръв ни дава сведения Хрисант Нотарас. Отбелязани са имената на бакърджиите Иван, Стаю и Георги. Във фонда на етнографския отдел на Историческия музей - Пазарджик има запазен един сахан, датиран от 1706 г., който можем да приемем, че е изработен от местни майстори.

Както останалите еснафи и този участва в икономическия и обществено-културния живот на града. В периода 1836-1840 г. при последното построяване на църквата „Св. Богородица“ той внася в църковната каса 1300 гроша, а за построяването на училището през 1840 г. - 250 гроша. Като отделни дарители на църквата през този период са отбелязани Тодор бакърджи и Стоянчо бакърджи.

Като спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина се записват и бакърджиите Димитър Спасов, Георги Стойков и Димитър Иванов.
Другият занаят от тази група - златарският или куюмджийският е един от добре развитите в града. Неговите майстори ползвали благородните метали злато и сребро, от които изготвяли предмети принадлежащи към църковната утвар като патриаршески жезъли, кръстове, рапиди, дискоси, обковки на икони и евангелия, посребрявали и позлатявали потири (чаши за светена вода), кутии за свети мощи и др. Изготвяли са също и различни видове накити - пафти за колани, пръстени, гривни, обеци и малки кръстчета и др. както и са посребрявали или позлатявали предмети, свързани с бита - лъжици, вилици, зарфове за чаши, кесета (съдчета за сладко, бонбони и др.) и различни други предмети.

За първи път еснафът го откриваме също в пътеписа на Хрисант Нотарас (1720), където са отбелязани следните златари: Коста, Димитър, Стойко, Стайко, Стайко, Спас, Неделчо, Иван, Манол, Тодор, Петър, Стоян, Димитър, Андрея, Георги, Стоил и Петър.
Първото сведение за наличието на майстор-златар в Пазарджик представлява тасче с изображение на Христос, изработено от майстор Атанас Хаджийски през 1652 г., съхраняващо се в църквата „Св. Богородица“ в Самоков. През 1765 г. по поръчка на абаджийския еснаф местните златари изработват един кръст и две рапиди за катедралната църква „Св. Богородица“. През 1786 г. те изработват и сервиз от няколко съдчета за местния градинарски еснаф.

Броят на майсторите-златари в Пазарджик нараства в края на XVIII в. с идването на преселници куцовласи от Москополието, които внасят свой почерк в производството.

С името на изкусни майстори-златари са се ползвали уста Вълко, който през 1836 г. е направил обкова на едно престолно евангелие за местната църква „Св. Богородица“, хаджи Стайко, изготвил обковка на евангелие за същата църква през 1853 г.
Пряко свързан с еснафа на златарите е този на дюкмеджиите (леярите). От сместа бронз те изливали различни предмети - хавани, закопчалки за книги, ръкохватки за врати и прозорци, разни видове накити, които златарите дообработвали, закачалки, стремена, мелнички за кафе и др. По всяка вероятност този еснаф не се е обособил като самостоятелен в Пазарджик, тъй като в документите липсват имена на дюжмеджии.
Като икономически силен златарският еснаф активно участва в стопанския, обществения и културен живот на Пазарджик. В полза на църковната община през 1830 г. той внася 250 гроша, а през периода 1836-1840 г. - 550 гроша. За постройката на училището през 1840 г. подарява 250 гроша.

Върху Махзара, съставен от местната община против пловдивския митрополит Хрисант е и печатът на златарския еснаф от 1840 година.
В писмо, изпратено до Александър Екзарх през 1849 г. във връзка с развитието на училищното дело в града намираме и подписите на Божко Кръстев, устабашия и хаджи Стайко Николов. В друго писмо от 3 март 1842 г. до управата на Рилския манастир, с което местната община моли да бъде изпратен за епископ Неофит Рилски, стоят и подписите на хаджи Андо куюмджи и Танчо куюмджи. Един от най-активните обществени дейци в средата на XIX в. в града е златарят Божко Кръстев, чиято дъщеря Мариола е омъжена за видния възрожденски художник Станислав Доспевски.

Златарският еснаф подарява две тела от книгата на Иван Момчилов на местното училище. Някои от членовете на златарския занаят са и активни спомоществователи - хаджи Стайко Николов, Вълко Петров, Петър Димитров и Дошко Калчов.

По време на подготовката на Априлското въстание (1876 г.) златарят Димитър Балдев леел бронзови лъвчета за калпаците на местните съзаклятници.praznici (2)

Последният. от тази група еснафи е този на ковачите. Засвидетелстван е за първи път през 1803 г. в Кондиката на църковната община, където е обложен с таксата томрук - 2 гроша. Той обаче е значително по-стар и води началото си още със заселването на града. Бил упражняван и от турското население. Неговото съществуване се обуславяло от нуждите от работен инвентар и инструменти, както за местните занаятчии, така и за земеделците. За земеделското население били изработвани палешници, коси,. сърпове, мотики, търмъци и други сечива, а за занаятчиите - различни инструменти. Част от производството на ковачите било предназначено за строителството. Изработвани били гвоздеи, панти, обтегачи и др.

Макар и малък, еснафът взима участие в стопанския, обществения и културния живот на града. За построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836-1840 г. той внася 455 гроша.

Към занаятите, които използват за суровина желязото можем да отнесем и тюфекчийството (изработка на оръжие). Първият е засвидетелстван в Пътеписа на Хрисант Нотарас (1720), където е отбелязано името само на един тюфекчия - Радо, а за другите съдим от имената на спомоществователите Лазар ножар, Ангел терзи ножар и Никола Атанасов ножар.

Съществуването и развитието на таракчийството като занаят се диктувало от бита на тогавашното българско общество. По-голямата част от облеклото - тъканите били произвеждани в домашна обстановка. За тяхното производство били необходими станове, чакръци, рудани, дараци и др., които се произвеждали от таракчиите. Изхождайки от предназначението си, таракчийството се явява един от най-старите занаяти в града. Първото му засвидетелстване е в 1803 г. в кондиката на църковната община. Отбелязано е, че е обложен с таксата томрук в размер на 2 гроша. Това идва да подскаже, че той спада към слаборазвитите занаяти в града. Макар и малък, таракчийският еснаф при построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836-1840 г. внася в църковната каса 470 гроша, а за построяването на местното училище през 1840 г. - 200 гроша.

Занаятът фучеджийство (кацарство) задоволявал местното население със съдове за виноделието - бъчви, чебури, дебеци, бурета, за ракия, съдове за домашни нужди - качета за зеле, качета за сланина, бъклици, съдове за производствени нужди - каци за приготвяне на боза и др. Той също е един от старите занаяти в Пазарджик. Първото му писмено засвидетелстване е от 1803 г., когато в Кондиката на църковната община е отбелязано, че е обложен с такса томрук от 3 гроша. При построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1838-1840 г. той внася в църковната каса 430 гроша.
Притежава печат от 1840 г., който поставя върху Махзара срещу пловдивския владика Хрисант.

Членове на кацарския еснаф намираме и като спомоществователи за излизането на възрожденска книжнина - Тодор Николов и Христо Генов.
Дограмаджийството или сандъкчийството, макар и да нямаме документ за самостоятелното съществуване на еснаф, можем да приемем, че също е бил практикуван занаят. Майсторите сандъкчии са изработвали главно сандъци (ракли) за съхраняване на тъкани, битови предмети - софи, а по-късно маси, полици лъжичници и др. Изработвана е и дограма (врати, прозорци, долапи и др.).

Въпреки че този занаят е бил добре развит, за сега ни е известен документално само един негов представител - Ангел Тодоров, записал се като спомоществовател за книгата на Иван Момчилов.
Рабаджийството (коларството) е друг представител на тази група занаяти. Майсторите рабаджии са изработвали дървената част на колите и каруците, а цялостното им комплектоване е било извършвано с помощта на ковачите. Тъй като голяма част от населението на града е било свързано със земеделското производство, този занаят е имал възможности за добро развитие. Твърде рано той се обособява като еснаф. Пръв за него ни дава сведения Хрисант Нотарас (1720). В Пътеписа си той отбелязва имената на коларите, заедно с тези на самарджиите и папукчиите, което не дава възможност да се посочат конкретни лица.

Трети представител на тази група занаяти се явява семерджийството. Майсторите семерджии са изработвали дървената част на седлата и самарите за впрегатния добитък, а първоначално вероятно и цялостното са ги комплектовали като са изпълнявали и сарашката работа, т.е. правили са и кожената им обшивка.
Като се вземе предвид, че през османското владичество, особено сред планинското население, товарите са били пренасяни чрез магарета, мулета и катъри, необходимостта от самари е била доста голяма. Това обуславя и развитието на занаята, един от най-старите в града. Пръв за него също ни съобщава през 1720 г. Хрисант Нотарас. Според Кондиката на църковната община през 1803 г. този еснаф е обложен с таксата томрук в размер на 4 гроша. Въпреки че е бил един от малочислените занаяти в града той активно се включва в стопанския, обществения и културен живот. През 1830 г. в полза на църковната община внася сумата 150 гроша - толкова, колкото и папукчиите. При построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836-1840 г. внесената от него сума за строежа е 670 гроша.

За постройката на градското училище през 1840 г. еснафът внася 200 гроша.
Семерджийският еснаф закупува и подарява на местното училище две тела от книгата на Иван Момчилов, толкова, колкото и бакалския еснаф, който числено го превъзхожда няколко пъти.
В борбата за църковна независимост еснафът подпечатва заедно с другите еснафи от града Махзара, изготвен срещу Хрисант.

Освен гореизброените, към производствените занаяти спадат още градинарството, грънчарството, хлебарството, бозаджийството, шарланджийството, барутчийството и дюлгерството.
Градинарският или бахчеванджийския еснаф се явява един от най-старите в Пазарджик. Той задоволява със зеленчуци не само местното население, но неговите членове разнасяли своята стока и по съседните селища - Пещера, Панагюрище, Чепинско и стигали чак до Ихтиман.

Първото споменаване на еснафа намираме също в пътеписа на Хрисант Нотарас (1720).

При построяването на църквата „Св. Богородица“, 1836-1840 г., той внася в църковната каса 830 гроша, а за построяването на местното училище - 500 гроша. Местната църква „Св. Петка“ притежава една кандилница от 1854 г. и една мощехранителница от 1866 г. Освен това той прави подаръци и на някои от близките манастири.

Негово участие е документирано и в борбите за църковна независимост, където в писмото до Салчо Чомаков намираме името на Мито Катков като устабашия на бостанджийския еснаф. Като спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина се записват и градинарите Йоно бостанджи, Тонко Ришчов, Стамен бостанджи, Стоян Янков, Ангел Здравков, Яков Стоянов, Илия Игнатов и Атанас Мързянов.praznici (3)

Грънчарският или чомлекчийският занаят е също един от най-старите в града. Неговата задача е да задоволяват с глинени съдове местното население и това на околните селища. Изработвани са кюпове (делви) с различна големина според предназначението си, лули за казаните за варене на ракия, гювечи, стомни, паници, бърдучета за ракия, гърнета, ушатки и най-различна друга стока.
От него няма запазени документи. За пръв път еснафът се споменава отново в пътеписа на Хрисант Нотарас (1720), където са отбелязани имената на грънчарите Райчо, Йован, Стойчо и Колю.

Участието му в стопанския и обществения живот е скромно. В 1839 г. в полза за построяването на „Св. Богородица“ внася сумата от 40 гроша.

Хлебарският или екмекчийският еснаф е също един от малобройните в града, името му откриваме за пръв път в кондиката на църковната община през 1803 г., където е отбелязано, че е обложен с такса томрук в размер на 2 гроша. Отделно от него, през същата година е отбелязан и симидчийският еснаф, който е обложен с такса 5 гроша. За съществуването на двата еснафа ни съобщава и Стефан Захариев. От тези два еснафа не притежаваме никакви документи.
В кондиката на църковната община като вносители за строежа на църквата „Св. Богородица“ тези два еснафа не фигурират, но като отделни дарители са записани Тасо фурнаджи, Георги фурнаджи, Никола фурнаджи, Трифун фурнаджи.

Бозаджийският еснаф е също от малочислените в града. Неговото съществуване е краткотрайно. Името му откриваме само през 1803 и 1806 г. в Кондиката на църковната община.
Към малочислените занаяти спада и шарланджийството. Членовете му произвеждали растително масло от орехови ядки, които набирали от различни. селища на каазата. Документи от него няма запазени. Нямаме сведения да се е обособил в еснаф. Занаятът е бил доходоносен и неговите представители са се ползвали с особен авторитет. Един от тях - Христо Димов, през 1858 г. е бил избран за милет векил (кмет) на града.

Двама представители на шарланджийския занаят откриваме и като спомоществователи на възрожденска книжнина - Христо Димов и Петраки Стоилов.
Необходимостта от най-различни строежи поражда създаването и развитието на дюлгерския занаят. Неговите членове са се занимавали със строежа на обществени сгради - ханове, конаци, мостове, бани, чешми на жилищни сгради, на пътна настилка (калдаръм), на воденици, динки (мелници за ориз), водопроводи и др. Той е един от най-старите занаяти в града и твърде рано изгражда свой еснаф. От него в Историческия музей-Пазарджик са запазени 4 кондики, два поменика, едно тефтерче и няколко отделни документа.

Първото сведение за съществуването на еснафа го дължим отново на ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас, който в своя Пътепис (1720) отбелязва имената на дюлгерите Петър, Владо, Стоян, Михаил, Йован, Неделчо, Никола, Дамян, Петко, Никола и Адам.

Като един от големите еснафи в града, дюлгерският взима дейно участие в стопанския и обществения живот. След като църквата „Св. Богородица“ изгаря през 1834 г. еснафът изгражда параклиса „Св. Димитър“, ползван за извършване на църковните служби до 1838 г., когато е построена новата сграда на църквата. Тъй като параклисът е изграден със средства на еснафа, то за градежа на самата църква внася скромната сума от 50 гроша.

От една разписка от настоятелството на читалище „Виделина“ през 1871 г. се вижда, че еснафът е внасял редовно всяка година сумата от 25 гроша. Дюлгерският еснаф е заделял също редовно средства за подпомагане на църкви и манастири, намиращи се в границите на Татарпазарджишката кааза. През 1866 г. те поръчват на местния иконописец Стефан Андонов изработването на две икони - „Св. св. Кирил и Методий“ и „Св. Неделя“ за нуждите на някоя от местните църкви.

Един от занаятите, който към средата на XIX в. престава да съществува е барутчийството. Той е известен още и под името гюведжерлийски занаят. Майсторите барутчии чрез преработката на органични източници са добивали селитра, която след допълнителна обработка в с. Сотир, Пловдивско е била закупувана от османската власт за нуждите на армията. Тъй като барутчийството е привилегирован занаят, то за неговото упражняване майсторът е трябвало да притежава специално разрешение (берат). Това обуславя и малочислеността на еснафа. Но този занаят е един от доходоносните такива.
Името на занаята намираме засвидетелствано в кондиката на църковната община само два пъти - през 1803 г. и през 1806 г.

Представители на еснафа не откриваме сред подписалите документите, които изхождат от общината и са свързани с борбата за църковна независимост. При построяването на църквата „Св. Богородица“ през периода 1836-1840 г. барутчията Ангел Трендафилов внася сумата от 480 гроша, която е вероятно събрана от членовете на еснафа.
Като спомоществователи за излизащата българска и гръцка възрожденска литература откриваме следните членове на еснафа : Дуко Христов барутчи, Ангел Трендафилов барутчи, Георги Дуков, Тодор Ангелов и Антон барутчи.
Сред .занаятите и еснафите, които не са пряко свързани с производствена дейност принадлежат бакалите, кръчмарите, чарчиите, матрапазите, касапите и др.

Бакалският еснаф е един от най-старите в града. Той възниква от необходимостта населението да бъде задоволявано главно с хранителни стоки. Освен тях били продавани и сапун, свещи и различни други стоки. От този" еснаф са запазени две кондики и един поменик.

За пръв път този еснаф също се споменава в Пътеписа на Хрисант Нотарас. Като дарители са отбелязани следните бакали: Фильо, Илия, Петко, Коста, Йован, хаджи Стамат, Стоил, Йован, Щерю, хаджи Андуш, Неделко, Вълчо, Петър, Продан, Начо, Вриско и Добри.
От съдържащите се данни в първата кондика се вижда, че бакалският еснаф е бил един от най-големите в града. Според платената такса томрук през 1803 г. - равняваща се на 20 гроша, той се нарежда на трето място след абаджийския и механджийския еснафи.
Движението на числения състав на еснафа в едно продължение от 110 години можем да проследим от излизащите всяка година нови майстори, заплащащи таксата "башкалък".

Поради характера на занаята бакалниците не са били групирани в чаршия, а са се намирали по цялата територия на града. По тази причина при тях не откриваме и общоеснафска сграда (хан), каквито са притежавали някои от другите по-големи еснафи. Освен от българи, бакалският занаят е бил упражняван и от турското население в града. Дали обаче те са били групиране в еснаф нямаме сведения.

Като един от най-големите и икономически силни еснафи бакалският взема най-активно участие в обществения и икономически живот на града. През 1830 г. в полза на църковната каса той внася сумата от 867 гроша, а по време на строежа на църквата „Св. Богородица“ в периода 1836-1840 г. - 690 гроша. За постройката на местното училище през 1840 г. предоставя от своята каса 150 гроша - сума, най-голяма от дадените от другите еснафи. Не малък е и броят на отделните дарители-бакали при строежа на църквата.
От средите на бакалския еснаф произлиза хаджи Стоян Въльов, който заедно с хаджи Стоян Кулата били упълномощени от всички еснафи в града да упражняват контрол при изграждането на църквата „Св. Богородица“. След освещаването на сградата й, поради това, че до тогава се четяло на гръцки език, хаджи Стоян със свои средства закупил църковнославянски книги, които до 1845 г. стояли заключени в олтара под гръцка забрана.

Сред спомоществователите за излизащата възрожденска книжнина най-голям е броят на тези от бакалския еснаф - 25 души.
Като един от най-авторитетните еснафи в града, бакалският е имал винаги представители в градската община. Бакалите Велчо Ангелов, хаджи Илия Стаматов и Йованчо Пенов неколкократно са избирани за милет векили (кметове) на общината. Техните имена откриваме в почти всички документи, излизащи от името на общината във връзка с цялостния живот в Пазарджик.
Бакалският еснаф участва активно в борбата за църковна независимост посредством отделни свои членове и като цяло. Неговият печат е поставен върху Махзара, изпратен от градската община до султанската канцелария против пловдивския владика Хрисант.
Значително е участието на бакалина Рашко Хаджиилиев в борбата за политическо освобождение. Той е един от най-активните членове на революционния комитет в града, основан от Васил Левски. По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и изтезаван. Арестуван е също и по време на Руско-турската война (1877/1878) и заедно с други свои съграждани е съден и заточен в Мала Азия.
Един от най-старите и най-големи еснафи в града е и механджийският (кръчмарския). Повечето от механджиите са били едновременно и съдържатели на ханове. За развитието на занаята е благоприятствало и обстоятелството, че градът като търговско средище е бил постоянно обект на посещение от различни пътници и търговци, които са търсели място за почивка и подслон.
От механджийския еснаф има запазена само една кондика.

Както за много от останалите еснафи, така и за механджийския, първото сведение дължим също на ерусапимския патриарх Хрисант Нотарас. В Пътеписа си като дарители са отбелязани Милю, Стойчо, хаджи Димитър, Спас, Стоян и Илия бозаджи.
В кондиката на еснафа липсват сведения за числения му състав. Ако изходим обаче от размера на таксата томрук, с която е обложен еснафът през 1803 г. - 60 гроша - той заема първо място сред всички останали еснафи в града, което говори, че членовете му са били доста и са притежавали силна икономическа мощ.

Механджийският еснаф взема дейно участие в цялостния живот на града. През 1830 г. в полза на църковната каса той внася 1000 гроша. При последното изграждане на църквата „Св. Богородица“ в периода 1836-1840 г. еснафът дарява 4600 гроша, а при направата на градското училище през 1840 г. - 1000 гроша.
За периода 1863-1877 г. еснафът подарява на църквата „Св. Богородица“ 204 гроша, на църквата „Св. Константин и Елена“ - 816 гроша, на църквата „Св. Архангел Михаил“ - 505 гроша и на църквата „Св. Петка“ - 202 гроша. През този период механджийският еснаф подкрепя със средства и манастира „Св. Никола“ край с. Калугерово, Пазарджишко. Освен на църквите, той отпуска помощ и на местното училище в размер на 75 гроша годишно. Подпомага и женското дружество в града. Заделя средства и за местното училище и за училищата в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и с. Церово, Пазарджишко. През 1847 г. еснафът закупува и подарява на местното училище две тела от книгата на Иван Момчилов. Значителен е броят на членовете на еснафа, записали се като спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина - 12 човека.
Механджийският еснаф дава своя принос и в борбата за църковна независимост, като някои от неговите членове се изявяват особено активно.
Сред членовете на еснафа са и един от най-активните участници в възрожденските революционните борби. Михо Стефанов е секретар, а Стоян Ангелов (Червен Стоян), Пене Хаджи Величков, братя Петкови са членове на революционния комитет, основан от Левски.

Към еснафите, свързани с търговска дейност спада и чарчийският еснаф. Майсторите чарчии са продавали най-различни стоки. В магазините им могли да се намерят платнени изделия - басми, забрадки, ширити, кинкалерски стоки (конци, игли, копчета), тоалетни принадлежности (гребени, огледала, помади), битови предмети (стъкла за прозорци, лампи), училищни принадлежности (тетрадки, плочи с калеми, шишенца с мастило), както и много други различни стоки.
За пръв път чарчийският еснаф в Пазарджик е засвидетелстван в кондиката на църковната община през 1803 г.

Макар и малочислен, този занаят е бил твърде доходоносен. Това личи от сумите, които заделял за обществени нужди. В полза на църковната каса през 1830 г. еснафът внася 500 гроша - толкова, колкото е внесъл и значително по-големия от него кафтанджийски еснаф.
При последното построяване на църквата „Св. Богородица“ (1836-1840) неговата вноска е 630 гроша, а за построяването на училището през 1840 г. - 450 гроша. Поради своето икономическо състояние и добра грамотност членовете на чарчийския еснаф са се ползвали със значителен обществен авторитет. Еснафът е имал постоянни представители в градската община.
От редовете на еснафа произлизат и не малък брой спомоществователи за излизащата възрожденска книжнина. Откриваме имената на 11 души.

С търговска дейност са се занимавали и матрапазите, за които нямаме сведения да са обособили еснаф. Това са продавачи на зеленчуци, които изкупуват от производителите в селата и след това ги препродават с известна печалба. Сред спомоществователите от града за излизащата възрожденска книжнина срещаме и името на Насо матрапаз от Каменица.
Друг занаят, .който поради своята малочисленост не се обособява в еснаф е часовникарският. Негови представители са Петраки сахатчията и Никола Ръжанков. Последният е един от членовете на революционния комитет в Пазарджик, основан от Васил Левски. С часовникарство в навечерието на Априлското въстание 1876 г. се занимава и Отон Иванов, който идва тук от Пловдив.

Върху едно сребърно кандило, притежание на църквата „Св. Константин и Елена“ е отбелязано, че е подарено от овчарския еснаф. Освен тук името на този еснаф не се среща никъде, но наличието на овцевъди в града дава основание за неговото съществуване.
Като занаят се е смятал и за изкуството. Това са гледачи на коне в по-богати семейства, които са били използвани и като кочияши.

 

 

 

Димитър Жлегов

 

 

Коректор:Йорданка Николова

powered by social2s
Joomla templates by a4joomla