Когато става въпрос за училище, в условията на робство темата върви заедно с тази за независима църква. Пазарджик не прави изключение.
През 18 век епископ в Пазарджик е епископ Кирил. Той въвежда службите да се водят на гръцки.
Освен това той заменил половината градски попове с гръцки .
Без съмнение епископ Кирил е премахнал българският от училището. В черквата „Св. Богородица“ започва служенето на гръцки език или смесено с български, което продължило 150 години. В развитието на Възраждането, именно в края на XVIII в , започва неравна борба между българизма и гърцизма, която била с променлив успех, докато най-после гърцизмът бил окончателно сразен. Гражданите не разбирали елинския език при богослужението, както и гръцкия език в общината, където станал официален. Други граждани, особено измежду търговското съсловие са се гърчели, за да избягнат неприятностите от страна на гърци и турци. Трети, по необходимост трябвало да знаят да четат и пишат на някакъв език и като не може да е български, бил гръцки.
След смъртта на епископ Кирил неговата позиция заема Дионисий Агатонийски. Той е съвременник на Софроний Врачански. Неговите заслуги са неоценими. Живял, работил и страдал само за народа.
Той е роден около 1730 година в село Меликадъново (днес Драгор), светското му име е Димитър. Работи като абаджия. Известно време живее в Пещера. След като овдовява, се замонашва в Света гора, където усилено изучава черковнославянски език. Ръкоположен е за агатоникийски епископ и служи в Татар Пазарджик.
Назначаването на Дионисий за епископ е голям успех за възраждането на Пазарджик. Забравеният български език добива живот. Веднага след като станал владика, той въвежда българския език в черквата - служел смесено, а поучавал и чел на Велики петък страстните евангелия на български. В обществото не преставал да буди националното съзнание на българите и да ги подготвя към духовно свестяване. Дионисий хвърля първата най-силна искря на възраждането на Пазарджик. Той създава „Владиково школьо“ в двора на църквата "Света Богородица". Свещеници от Света гора учели децата на четмо и писмо, преподавали им български и гръцки език. Такива килийни училища се създават и към метосите на Атонските и Рилския манастири, възникнали около черквата "Св. Богородица".
И така, Дионисий пръв след епохата на тъмното духовно робство отваря път на българския език в черквата и училището, този период, били отредени еднакви места на българския и на гръцкия език. Тази тактика е дело на Дионисии Агатонийски.
Епископ Дионисий починал в 1827 година.
След смъртта на епископ Дионнсий и училището тръгнало назад. Учителите Грикентий и Атанаснй, чувствайки се без закрила, напуснали града. Те били заместени от Даскал Стойко Кривия до изгарянето на училището (1834), след което той отворил частно училище у дома си, където се събирали от града и селата повече от стотина деца . Даскал Стойко, още Стефанов, бил българин, родом от гр. Трън, който още на младини - беден, но със способности, дошъл в Пазарджик да търси прехрана. Владиката Диониснй, като съзрял неговите способности, прибрал го на свои разноски да се учи в неговото училище. Стойко скоро напреднал в тогавашното учение и го поставили за продаскал. Дали му отделна стая да учи няколко деца. Като изгоряло училището, той си направил своя къща във Вароша срещу черквата „Св. Богородица“, където отворил частно училище, което просъществувало до 1846 г. Същевременно той продавал желязо и упражнявал кръчмарство. Правел прочутата амберия (ракия), която турските бейове много ценели. Той починал в 1862 година.
Негов заместник е синът му Стефо Даскала, който е имал ученици до 1869 година, когато вече никой не искал да учи псалтир, та всички негови ученици се записвали в Главното училище, което било в съседство с неговото. Преди това много бащи българи не искали да пращат синовете си в Главното училище, защото там не учили на псалтир и наустница. Даскал Стефо бил и хекимин (лекар). На младини той бил пращан от баща си в Цариград, където научил този. занаят. Като хекимин бил прочут в Пазарджик.
Съвременници на даскал Стойко били:
1. Даскал Иван Пешов Чолака от село Ерелий ( Панагюрско) - Стойков ученик. Той учителствал в Чиксалън от 1835 до 1850 година. Училището му било в съседство с черквата „Св. Архангел“,
2. Гено Вълков Дойчински - от града ученик от Владиковото училище, учителствал в своята къща в махала Канль кавак, северно от черквата „Св. Костадин“, през 1830 година после преместил училището си в своето кафене, където учил децата до 60-та година. Това са първите училища в казаните махали. Те представлявали ниски приземни стаички, по пода на които около стените се нареждали със свити крака учениците. Даскал Стойковото училище минавало за първо, по-голямо, на което прозорците били остъклени, а на другите окнижени.
Всички тия училища са от типа на частните светски килийни училища, които добиват широко разпространение в края на XVIII и началото на XIX в. Те са от типа на килийните училища, но вече със светски учител. Черковните килийни училища, поради настанали промени в образователния идеал отстъпват място на светските килийни училища. Новите образователни нужди се създали поради новите обществено-икономически условия. Образователните нужди на създалата се нова богата занаятчийско-търговска класа през втората половина на XVIII и началото на XIX в. не могли да бъдат задоволени от килийната наука. Цифрената стойност на славянската азбука не била потребна на забогатялото ново съсловие. Станали необходими арабските цифри, с които лесно се извършват четирите прости аритметични действия. Славянският език бил мъртъв език и постепенно бил заменян с новобългарския, говоримия език. В светските килии главната работа на учителя е учителството, а пеенето в черква — второстепенна. Но главното отличие на светския учител е, че този могъл да бъде и занаятчия - шивач, обущар като едновременно работел занаята си и учел учениците.
Друг деятел с голям принос към просветата на пазарджишкото население е Хаджи Найден Йованович. Той е особено интересен наш учител и възрожденски деятел със значение не само за възражданото на Пазарджик и Пазарджишко, но и за възраждането на целия ни народ. Писал се е "Хаджи Найден Йоанович, татарпазарджиченин, ревнител за българското просвещение, учител и книгопродавец по всея Славено-Болгария". Навсякъде изтъква своето местопроизхождение, но е пропуснал да пише книгоиздател.
Хаджи Найден Йоанович е роден около 1808 г. в с. Хаджилий (Юнаците) - 7 километра северозападно от Пазарджик. Той бил внук на епископ Дионисий. Бил е учител във "Владиковото школьо" заедно с даскал Стойко Кривия от Трън. В 1834 г., като изгоряло училището заедно с черквата „Св. Богородица“, в 1835 г. Хаджи Найден отишъл в Батак, където отворил първото училище. В Батак Хаджи Найден учителствувал до 1839 година и като събрал 5-6 хиляди гроша, отказал се от учителската професия - дейност между четири голи стени на училището и замечтал за по-голямо поприще - да стане учител на народа. За тази цел той решил да не се жени, за да няма в тежест семейство. В 1840 година посещава Божи гроб. за да стане хаджия.
Хаджи Найден се отдава на книгоиздателство.
Никифор поп Константинов, макар и да не завършил формално образованието си, самообразовал се и бил един от най-културните и дейни учители в ония времена, един от първите наши дейци за народното ни образование и пробуждане. С идването му наистина се поставя начало на нов период както в учебното дело, така и във възраждането на Пазарджик. Той внася най-широк размах на дейност и реформи в училището, които са равносилни на цяла революция и няма учител по това време с по-големи заслуги в това отношение. Той бил добър взаимен учител, но главно се проявил като класен учител. Нашите класни училища се създали най-вече под гръцко и руско влияние. За щастие пазарджишкото българско училище избягва гръцкото влияние и попада под руското в лицето на Никифор поп Константинов. Руските възпитаници положили истинска основа на класното образование у нас, като въвели нов ред и по-съвременни науки.
Никифор поп Константинов се явява в най-критичния момент на възраждането на Пазарджик и изпъква като най-активен и самоотвержен борец против гърцизма. Той още преди да отиде в Русия, бил възпитан в омраза спрямо гърцизма, а през пребиваването си там се определя като заклет негов враг. Като се завръща и настанява за учител в Пазарджик, започва паметна борба с гърцизма.
Никифор поп Константинов е роден в гр. Елена на 26 май 1824 година от баща свещеник Константин поп Марков и майка Йонна Христова, също от град Елена. Още в детинството си е проявявал необикновен стремеж към образование, но тъй като тогавашното състояние на еленското училище не могли да удовлетворят младия и любознателен Никифор, то той подир дълги препирни и молби склонил баща си поп Константин да го изпрати на свои средства в Русия, в Херсонската (Одеската) семинария. Той е един от първите българи, отишли да се учат в Русия. В 1845 година съдбата предопределила да се отдаде на учителското поприще, в служба на народа и последователно учителствувал: в Пазарджик от 20 юли 1845 г. до 18 януари 1849 г. и втори път в същия град от 18 януари 1850 г. до 26 октомври същата година; в Елена от 26 октомври 1852 г. до 10 юни 1856 г.; в Габрово от 10 юни 1856 г. до 10 юни 1859 г.; пак в Елена от 10 юли 1859 г. до 1 януари 1875 г., когато, без да бъде уволнен от учителството си, бил избран от Еленска околия за неин представител в. епархиалния събор, който имал заседанията си през м. януари 1875 г. в Търновската митрополия за уреждане на черковните работи в епархията.
Юрдан Ненов има също големи заслуги както за учебното дело на Пазарджик, така и изобщо за неговото възраждане. Кръгло петнадесетгодишната му учителска дейност в Пазарджик до Освобождението е също така ценна и ползотворна. Той е бил прочут учител по взаимната метода. В Пазарджик не заварил печатни учебници, а взаимноучителните таблици от Неофита Рилски.
Юрдан Ненов е роден в 1825 г. в колибите Райновци или Стърно бърдо - Еленска околия. Майка му била първа братовчедка на Иларион Макариополски. В 1834 г. отишъл да се учи в гр. Елена при даскал Деча (прочутия Андрей Дойнов) в килията му, после при смирненския възпитаник Димитър Самоводченина, и донякъде при Емануил Васкидовича. В Елена престоял до 1838 г., откъдето отива учител в махалата Буйновци, но щом се научил за доброто преподаване в Елена на руския възпитаник Ив. Н. Момчилов, не се подвоумил наедно с учениците си да се учи и при него. В Карлово и Свищов учил гръцки и най-после се завръща в Елена за учител, откъдето бил повикан в Пазарджик в 1845 г. Последователно учителствувал: в Пазарджик от 1845 - 1851 г., в Панагюрище от 1851 - 1855 г., в Сопот от 1855 - 1861 г., в Чирпан от 1861 - 1863 г., пак в Пазарджик от 1863 - 1868 г., в Хасково от 1868 - 1870 г., в Пазарджик от 1870 - 1874 г. и пак в Хасково от 1874 - 1876 г. Значи, най-дълго време учителствувал в Пазарджик, където се оженил при първото си учителствуване и където починал в 1903 г.
Богатият и влиятелен устабашии на двата главни еснафа - бакалски и кръчмарски - българинът хаджи Стоян Вълюв, който бил непрекъснато повече от 30 години устабашия, бил отявлен враг на гърцизма. По негов пример и подкрепа всички устабашии до неговата смърт (1811 г. ) не позволявали на гръцката клика да се бърка в работите на еснафските им организации. Той преживял много опасности и гонения по интриги и клевети на гръцката клика. Когато турците обесили гръцкия патриарх в Цариград по причина на гръцките въстания, хаджи Стоян Вълюв, наклеветен, че купувал и приготвял скришом барут, с 25 000 гроша глоба спасил главата си от въжето. Друг път, когато дошъл от Цариград, някакъв вакъфин Саръ бей с ферман да запише всичките дюкяни в Пазарджик за вакъфски и да им наложи един извънреден данък „хава парасъ“ (за дюкянски въздух), той упълномощен от всички еснафи, силно се борил за премахването на този незаконен данък. Гръцката клика обаче сполучила да убеди Саръ бея, че всички еснафи с готовност приемат вакъфскин данък, но ги подстрекавал хаджи Стоян Вълюв. Един негов верен приятел турчин го предупредил, че излязла присъда да го обесят, затова той избягал в Света гора, дето се криел цяла година и когато да се завръща в града, дал откуп 30 000 гроша и други скъпоценни подаръци на управителите - Каванозоглар
Но най-голямата заслуга на хаджи Стоян Вълюв се състои в съдействието му за постройката на настоящата голяма каменна черква „Св. Богородица“ в 1837 година. Той с хаджи Стоян Кулата - твърди Юр. Ненов, като пълномощници на всички еснафи са били първите настоятели за съграждането на черквата. Изминали едва две-три години от изгарянето на по-ранната дървена черква, построява се нова, много по-грандиозна и необикновено солидна, особено прочута с резбарския си голям иконостас - рожба на възрожденското изкуство. Това говори по-нататък за засиленото вече възраждане на българите и за тяхната национална устойчивост. Черквата „Св. Богородица“ е най-голямата наша възрожденска черква и величествен паметник на победата на българското възраждане в Пазарджик.

Иван Батаклиев

Коректор:Йорданка Николова

Градската културна традиция

Пазарджик е град с изключително богато историческо наследство. През периода на Българското възраждане той е сред най-големите български градове, важно търговско средище с два панаира и оживен занаятчийски център. Градът е и значимо просветно и културно огнище с първо светско училище (1823), класно училище (1847), девическо училище (1848), с функциониращо читалище „Виделина” (1862) и развита театрална дейност, когато се създава първото женско дружество. Със средствата на укрепналите градски занаятчийски организации (еснафите) се изграждат кварталните църкви на града: „Св.Богородица” (1834-1837), „Св.св.Константин и Елена” (1848 ), „Св. Архангел Михаил” (1860) и „Св. Петка”(1852). Населението на възрожденския Пазарджик се отличава със своята етническа и религиозна пъстрота. В града от векове живеят съвместно и се трудят българи, турци, арменци, евреи, гърци. Градът като стопански и културен център привлича българско население главно от трите му съседни покрайнини: Ихтиманското Средногорие и Самоковско, Панагюрище и Панагюрско, и Родопската област. Тези миграционни движения допринасят за установяване на три групи население със свои три говора и три вида носии. Поминъкът на населението – занаятчийство, търговия и земеделие, социалната и етнографската структура оформят градския облик на традиционната култура в Пазарджик.
След Освобождението (1878) градската култура наследява традициите на възрожденския град. Те постепенно се адаптират и видоизменят съобразно изискванията на града, които са отражение на социално-икономическото развитие и етнодемографските процеси в Пазарджик. Промените, настъпили след Освобождението на България в икономическото състояние, политическото устройство и социалната структура, дават отражение и в Пазарджик. Той не остава изолиран от следосвобожденските процеси, протичащи в страната.Поради редица причини неговото икономическо развитие се извършва с по-бавни темпове в сравнение с големите градски центрове. Изключително добре развитата занаятчийска промишленост в Татар Пазарджик през Възраждането е в упадък в следосвобожденския период. В края на ХІХ век много от известните занаяти продължават да се практикуват, но тяхното производство и броят на занаятчиите са намалели значително. В началото на ХХ век се разпространяват нови занаяти: шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство. Същевременно с процеса на разруха на занаятчийското производство и търговия се зараждат нови форми, характерни за капиталистическия начин на производство и размяна. Възникват първите фабрики, в началото на ХХ век се развива банковото и кредитното дело. След войните, от 1920 до 1940 г. Пазарджик се замогва в икономическо и културно отношение и преминава към по-усилена регулация и благоустройство. В града като индустриален център се развиват хранително-вкусовата, каучуковата, мебелната, бъчварската, текстилната и картонажната индустрия. Пазарджик се утвърждава като град на ориза, конопа, виното, зеленчука, плодовете и гумените изделия, какъвто надпис е поставен на входната арка на града при моста на река Марица. Промените в архитектурния облик на Пазарджик в първите десетилетия след Освобождението се дължат на построените обществени сгради, няколко училища, затвора в центъра на града, читалище „Виделина”, поща, окръжен съд, голям хотел и др. Къщите се строят по образец на възрожденските едноетажни жилища с малки промени. Преобладават паянтовите къщи, но се строят полумасивни и масивни. При голям пожар през 1904 г. в града изгарят повече от 300 дюкяна. На тяхно място се изграждат нови хубави търговски сгради. През следващите десетилетия улиците се регулират и благоустрояват, утвърждават се нови модели жилища, строят се фабрики, хотели, кина, училища. Оформени са 4 главни квартала: „Вароша”,”Костадиновски” („Чиксалън” ), „Успенски” и „Петковски”. След войните (1912-1918) в Пазарджик се заселват доста български семейства от Македония и Източна Тракия, които създават свои квартали. Това придошло население е носител на регионални културни традиции, които дават отпечатък при формирането на местната градска култура. Професионалният и социалният признак за обособяване на градското население е налице и в структурирането на жителите на Пазарджик. В кварталите Вароша и Успение, разположени в южната половина на града са съсредоточени държавните и обществени учреждения, там се обособява и зоната на администрацията,на военните, интелигенцията. Дребните земеделци и занаятчии заемат предимно Чиксалън и Петковски квартал. Според Ив. Батаклиев през 1923 г. тези квартали имат все още ориенталски вид, а голяма част от техните жители са земеделци. През 20-40-те години на ХХ век е направена нова настилка на входно-изходните улици, павирани и настлани с ломени камъни са много от улиците на града. Облагороден е парк-остров „Свобода”, оформени са обществени градини за разходка на гражданите. Появява се първото електрическо осветление в централната част на града (1922), прекарват се първите чешми по домовете (1930). Градът се изгражда като промишлен и селскостопански център, той е град от среден тип, което дава отражение в специфичните особености на градската културна традиция.
В областта на културата и просветното дело се поставя началото на демократично и модерно развитие на града. Строят се забележителни сгради. Завършена е сградата на читалище „Виделина” (1904) и телеграфо-пощенската станция с кула за градски часовник (1910). Изградени са четири нови начални училища, построени са нови сгради за Окръжното мъжко и за Девическото класно училище. През 1920 г. се открива Висш девически земеделско-домакински учителски институт. След Първата световна война културно-просветна дейност развиват трите градски читалища: „Виделина”, „Свети Константин” и „Успех”. Създават се музикалните дружества „Маестро Г. Атанасов”(1920), „Родопска песен” (1923) и множество хорове и оркестри, които са неделима част от културния живот и празниците на града. Издават се множество местни периодични издания. По-активно действащите през периода от Освобождението до средата на ХХ век в Пазарджик са: дружество”Юноша” (1896), гимнастическо дружество „Еледжишки юнак” (1899), дружество „Младежка дружба”, женското просветително, благотворително дружество „Просвета”, изградено още през Възраждането, студентска дружба „Константин Величков”, колоездачното дружество „Печенеги”, туристическите дружества, спортните клубове. Главен център на обществения и културен живот през периода от Освобождението до средата на ХХ век е читалище „Виделина”. Киното с редовните прожекции в специално построени за целта салони (кино „Модерен театър” – 1918г.; кино „Одеон” – 1926 г.; кино „Маринов”- 1936 г.), определено играе ролята на фактор за формиране и само по себе си създава градска атмосфера. Въздействието на киното се изразява с възприемането на мода в облеклото, музика, танц, начин на държане.
Икономическият, културният подем и благоустрояването на Пазарджик променят облика на градските традиции. Тези фактори създават нови морални, интелектуални, духовни и културни ценности, които отговарят на духа и потребностите на града. Той отдава предпочитание на това, което задоволява практическите нужди на живота, затова културата на градския жител приема все по-ясно утилитарен характер. Утилитарното изисква друг поглед върху света и градът изгражда мирогледна система върху основата на знанието като изтласква вярата. Градът загърбва традиционното митологично и магично мислене (характерно за един по-ранен етап на културно развитие и за селската култура) като развива образованието, просветата, литературата, художествата и утвърждава авторизираната култура в ущърб на неавторизираната (народна) традиция. В този процес ясно продължава заместването на фолклорното с индивидуалното, персонифицираното творчество. Той извежда на предна позиция като творец на културата градската интелигенция. Промените намират израз в мирогледа и календарната празнична система на града, в уредбата на домовете, в начина на хранене, в модата в облеклото, във формите на развлечение на гражданите, в обществените места за отдих и почивка, в музиката, танците, прическите. Новостите в модата, бита, нравите и изобщо в живота на пазарджичани са повлияни от близостта на двата големи градски центрове – Пловдив и София.Оттам проникват и европейските тенденции, които дават отражение в много насоки в градската култура. Записаните спомени, съхранени в паметта на възрастни жителки на Пазарджик, сочат и Русе като център на модата в облеклото, откъдето през 30-40-те години на ХХ век жените от елита на града закупуват своите сезонни тоалети. В края на ХІХ и началото на ХХ век традиционната основа на градската култура е твърде устойчива и се съхранява най-докъсно в крайните квартали Чисалън и Петковски, поради функционалната й обвързаност със земеделския поминък на голяма част от населението. Миграционните движения от селата към града също спомагат за запазването на народната традиция в условията на градската култура. Градската среда налага и довежда до съществени промени в мисленето и психиката на човека, а оттам и в неговата традиционна система. Промените в етнокултурното развитие засягат най-осезателно празничната сфера на града, която включва в своя състав: календарните празници с традиционна основа (Бъдни вечер, Коледа, Сирни Заговезни, Великден, Гергьовден и пр.); патронните празници на професионалните съсловия в града, общодържавни, задължително официални и местни празници. Съставът на празничния календар се разширява и обогатява с нови структури и форми, каквито са празненствата на читалища, дружества, съюзи, клубове, както и многобройните балове на различните професионални съсловия, военният парад на Гергьовден, празника на града и др. Отпадането на някои обичаи от традиционните празници се дължат на специфичните особености на градската култура, която е обвързана с градския труд предимно занаятчийски, промишлен, търговски, чиновнически, военна служба и градската среда на живот. Прекъсната е връзката със селската традиция, в която спазването на обичаите за осигуряване на плодородие е задължително, поради земеделското и животновъдното препитание на селяните. Много от обичаите в градска среда загубват своя първоначален смисъл, свързан с плодородието и плодовитостта на добитъка, на преден план излизат повтаряните по традиция практики, осмисляни като осигуряващи здраве. Градската етнокултурна традиция в Пазарджик, следвайки тенденциите на развитие, характерни за българските градове от края на ХІХ до средата на ХХ век, постепенно се изпълва с нови форми, съдържание и смисъл, отговарящи на потребностите на обществото и на провежданата държавна политика.

 Лилия Шулева

Автомобили в Пазарджик 

Пазарджик е полски град и равнинният му терен е подходящ за масово използване на велосипеда като превозно средство. Макар и бавно и трудно, без да измести файтона, кабриолета и велосипеда в Пазарджик навлиза и автомобилният транспорт. Първият бензинов автомобил е внесен в България през 1902 г. за нуждите на министерството на войната. През 1904 г. са внесени 3 леки автомобила за царския двор, а през 1905 г. – 3 еднотонни автомобила за нуждите на съобщенията. През 1913 г. в България има общо 112 пътнически и 5 товарни автомобила. Най-ранното сведение за автомобилния транспорт в Пазарджик в местния печат е от 1910 г. за установяване на автомобилно съобщение между Пещера – Пазарджик – Панагюрище и обратно. То се осъществява от един автомобил на автомобилното дружество в Пловдив, който прави по един курс на ден – отиване и връщане През същата година търговецът Яков Е. Валаджи открива главно представителство в Татар Пазарджик за доставка на всякакви парни машини и котели, в т.ч. и автомобили. През 1912 г. и 1914 г. е установена редовна автобусна връзка между Пазарджик и Пещера и Пазарджик и Панагюрище. В периода между двете световни войни авто-паркът в града се увеличава значително. Разположен между Пловдив и София, Пазарджик разполага с пътнически и товарни автомобили, които обслужват града и близките до него селища – Пещера, Панагюрище, Пловдив, с. Лъджене и др. През 1927 г. се основава шофьорско дружество в Пазарджик. През същата година софийското автомобилно дружество „Фиат” отпуска за нуждите на града 5 таксиметрови автомобила, които се движат предимно по маршрута Пазарджик – гарата. За обслужване на автомобилите се създават представителства и търговия за автомобилни части и масла. През 1930 година в магазина на Касабов и Левичаров при околийското управление се продават автомобилни гуми „Енглеберг”, автомобилни части и принадлежности и автомобили „ДКВ”. През същата година пожарната команда в града е снабдена с нови автомобили пожарогасители, които същевременно служат за пръскачки. През 1935 г. в България има 364 автобуса и 508 товарни автомобила. През същата година е създаден законът за автомобилните съобщения, определящ пътническите и товарните линии, тарифите, лицата, които обслужват транспорта и др. В Пазарджик автомобилният транспорт между селата и града се обслужва главно от предприемчиви шофьори, професионалисти с таксиметрови коли. Шофьорите закупуват стари коли за 5-6 пътници, а качват по 15. Шосетата са разбити, с лека чакълеста настилка. През този период лични автомобили притежават по-заможните хора в града – лекари (д-р Ив. Соколов, Бошулков, Д. Батаклиев), аптекари, търговци, собственици на производствени предприятия и други. Товарните автомобили са собственост на по-големите фабрики в града (фабриките на братя Сотирови, братя Немски, консервената фабрика и др.), но има и частни камиони и автобуси( Йосиф Клисурски – различни марки рейсове). Според направения списък на 21 автомобила и техните собственици за периода 1930 – 1944 г. в града преобладават европейските автомобили – 12 европейски и 9 американски коли. Марките на автомобилите са: „Мерцедес”, „Щаер”, „Фиат”, „Опел” – европейски; „Студебейкър”, „Шевролет”, „Олдсмобил”,”Пакард”, „Форд” – американски. В Пазарджик са използвани „Форд” – леки коли, автобуси и „Форд-Интернационал” – камиони. ЛШ

 Лиляна Шулева

Снимка:Гергана Петрова

,

 за начало на театралното дело в Пазарджик се смята 1870 с поставянето на първото представление „Многострадална Геновева“ в читалище „Видслина“, което се помещава в една от стаите на класното училище. През 1874- 1875 председател, на читалището е Константин Величков, който заедно с Ив. Войводов ръководи театралната трупа. К. Величков поставя пиесите „Иванко“ от В. Друмев и „Разбойници“ от Карл Моор. Той превежда и пиесите, които се играят. През 1879 в спектакъла „Иванко“ за първи път участват жени - учителката Мария Стоянова и руската възпитаничка Мария Захариева (дъщеря на Ст. Захариев). От 1893 представленията се изнасят в павилион, доставен от Първата българска земеделско-промишлена изложение (1RQ2) и поставен на мястото на дн. читалище „Виделина“. Строеж на читалищна сграда се извършва през пе-риода 1889-1904. С откриване на новата сграда на читалище „Виделина“ (1904) на театъра се предоставят най-добрите условия в страната за театрална дейност - салон, сцена, декори, костюми, гримьорни. Завесите за сцената са изработени от Атанас Гюдженов и Стефан Андонов. Местната власт се отнася отговорно и грижовно към театралното дело. През 1922 Градската община отпуска субсидии за театрална дейност в гр. и заплата на ръководителите на театралната трупа. На пазарджишка сцена гостуват актьорите Кръстьо Сарафов, Елена Снежина, Теодорина Стойчева, Стефан Киров. До 1937 театърът е почти професионализиран - всички актьори са на постоянна заплата, провеждат се квалификационни курсове. Ръководители през това време са Л. Палавеев, Живко Оджаков, Крюгер Николов е директор през 1937-1942. Играят се: „Новият човек“ от Гутман, „Императорските актьори“ от Ал. Дюма - син, „Пакостникът“ от Бр. Нушич, „Лудетина“ от В. А. Крилов, „Нана“ по Е. Зола, „Майстори" от Р. Стоянов. През 1942 театърът е закрит. През 1945 ПОД ръководството на Христо Генов е открит отново. Обособен е като Общ
драматичен театър (1948-1958), а от 1959-1963 функционира като Дра-матично-музикален театър. Освен пиеси, се поставят и оперети - „Ца-рицата на чардаша“, „Цигански барон“. „Графиня Марица" и др. През 1963 се закрива музикалният отдел и театърът минава към М-вото на просветата и културата - става Държавен народен театър. С Постановление №30 от 1 окт. 1964 на МС театърът се закрива и преминава
към ГНС - Пазарджик. В театъра работят актьорите: Христо Славчев, Васил Тотев, Георги Братованов, Христина Сотирова, Мария Хлебарова, Александър Царичков, Цветана Оджакова, Ангел Чавдаров, Христо Генов, Мария Футекова. Атанас Терзиев. Рая Нанкова, Зефира Минкова, Борис Драмчев, Стоянка Коева, Богдан Гочев, Михаил Златанов. Спас Тотев. Мариа-на Салабашева, Люба Войводова, Спас Захариев, Ваня Конова, Ваня Драганова, Люба Карабойчева. Манчо Макаринов, Любомир Узунов. Режисьори: Георги Фратев. Кирил Александров, Веса Василева. Борис Денизов. Светослав Атанасов, Георги Морянов. Директори са: Борис Пожаров. Николай Фол.
Йордан Черкезов. Николай Филипов и др. През 1969 започва нов етап в развитието ма театъра. С Постано-вление ма МС от 16 юли 1969 той е възстановен като Държавен драматичен театър. Открива се новата те атрална сграда (1969). Проектирана е от архитект Ст. Хаджистоянов. Включва голяма зала с ок. 500 места, обновена и модернизирана технически сцена, камерна зала с ок. 100 места, репетиционни, гримьорни и всички необходими помощни помещения, ателиета, гардеробни, реквизитни. Сградата претърпява унищожителен пожар (септ. 1997). През 1998 отваря врати възстановеният салон на голямата зала на театъра. Още с първите постановки на младата театрална трупа театърът се очертава като явление в културния живот на страната - „Албена“ от Йовков,реж. Кр. Азарян, „Дипломат“ от С. И. Альошин. реж. Н. Поляков. Репертоарът е изграден от чужда класика и съвременни пиеси: „Хоро“ от Л. Страшимиров, „Камък в блатото“ от Г. Караславов Тази малка земя“ от Г. Джагаров. „Жестоки пари“ от А. Арбузов, „Премия“ от А. Гелман „Чайка“ от А. П. Чехов. „Лес“ от А Н. Островски. За пръв път в пазарджишка сцена се поставят”Януари“ от Й. Радичков, „Събота 23“ и „Джуджето и седемте Снежанки”от Стефан Цанев. За 100-год. на театъра Президиумът на НС с Указ .105 го наименува „Константин Величков". През 1976-1977 се открива Камерна сцена. На нея се осъществяват интересни заглавия от чуждата и бълг. драматургия, правят се творчески експерименти. От ноември 1999 театърът получава нов статут - Драматично-куклен театър „К. Величков“. Към него се присъединява Държавният куклен театър „Светулка". Професионализъм, добър репертоар, талантливи творци — с това се характеризира периодът от 1969 до 2008. Сливането на Кукления театър „Светулка“ с Драматичния театър „К. Величков“ през 2000 отваря нови хоризонти за цялата трупа. Дотогава театърът гастролира в Германия, Полша, Русия. Югославия, Турция, Канада, Франция, Румъния. С куклените постановки се осъществяват турнета и участия в международни фестивали с мн. престижни награди - в Беларус, Сърбия, Черна гора. Босна и Херцеговина, Полша, Хърватска, Австрия и др. Режисьори - щатни н гастролиращи: Здравко Митков. Николай Поляков, Камен Костов, Мария Ганева, Владлен Алексан-
дров, Алтън Искендер - Турция, Би
серка Колевска, Бойко Илиев. Борис Панкин, Венцислав Асенов, Вили Цанков, Георги Стоилов, Десислава Шпатова, Злати Златев, Илия Добрев. Красимир Райков, Красимир Спасов. Киркор Азарян, Леон Даниел, Люпчо Георгиевски - Македония, Надежда Сейкова, Николай Калчев, Николай Колев, Николай Ламбрев, Николай Люцканов, Николина Томанова, Петринел Гочев, Пламен Панев, Руси Карабали- ев, Светлозар Гагов, Симеон Димитров, Станчо Станчев, Съби Събев, Юнус Емре Боздоган - Турция, и др.
Сценографи на щат и гастролиращи: Георги Божилов — Слона, Марин Маринов, Невена Кавалджиева, Иван Карев, Нина Пашова, Радина Близнакова, Ангел Ахрянов, Асен Старейшински, Атанас Веляков, Венера Наследникова, Веселин Ковачев, Вечеслав Парананов, Ди-митър Божков, Дора Николова, Ев-гения Раева, Екатерина Енева, Елена Иванова, Ива Хаджиева, Иван Йорданов, Иван Цонев, Йосиф Божилов, Климент Денчев, Мария Диманова, Михаил Бенчев, Младен Младенов, Надежда Митева, Нейко Нейков, Петьо Начев, Румен Добрев, Светослав Генев, Стефка Кювлиева, Томиана Toмова - Начева и др. Драматурзи; Васил Станилов, Вася Раева, Гергана Иванова, Ека
Терзиев, Добрин Досев, Добринка Гецова, Евелина Бучаклиева, Елина Манева. Емил Емилов. Емил Мар-ков. Захаринка Андонова-Терзиева, Здравка Чернева, Златина Тодева, Ива Огнянова, Иван Григоров, Иван Кутевски, Иван Танев, Иванка Керкелова, Ивелина Полякова, Иво Русев. Илка Зафирова. Ирмена Чичикова, Йоанна Микова, Йосиф Шамли, Катя Паскалева, Кирил Варийски, Кирил Кавадарков, Кирил Янчулев, Койна Русева, Красимира Василева, Красимир Ранков, Леда Тасева. Лина Гладийска. Люба Сто-илова - Гайдарова, Людмила Даска-лова (Митева), Людмила Сланева. Максим Генчев, Максим Крънчев, Мария Генчева, Мартина Вачкова, Мая Бабурска. Милен Пенев. Ми-рослава Гоговска, Мирослав Косев, Мирослав Пашов, Мира Янева, Младен Младенов. Надя Тодорова, Невена Коканова, Нели Ангелкова - Сиракова. Николай Колев. Николай Латев, Никола Тодев, Петър Калчев, Петър Кузев. Петър Райжеков, Пламен Дончев. Пламен Сираков, Радослав Стоилов. Росен Ботев. Росица Александрова. Румена Трифонова. Русалина Петкова. Руси Чанев, Светлана Славова, Северина
Тенева, Севина Алтънова, Сеня Александрова, Станислав Русев, Стефан Германов, Стефан Дана-илов. Стефан Попов, Стойчо Мазгалов, Васил Попилиев, Стоян Герганов, Стоянка Мутафова, Таня Григорова, Таня Шахова, Тодор Кайков, Тодор Танчев, Христо Бонин, Христо Русев, Арсения Стойчева, Цанко Петров. Чавдар Бозаджиев, Янина Кашева и др. Постановки (драматични и куклени): „Меко казано"
- В. 11етров, реж. Здр. Митков, „Час пик“ - И. Ставински, реж. Н. Люцканов, „Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“ - Б. Брехт, реж. Л. Да-ниел. „Морско синьо“ - В. Петров, реж. М. Ганева, „Татуирани души“
- Г. Стефановски, реж. Л.Георгиев- СКИ, „Наградата“ - Др. Асенов, реж. Л. Даниел, „Мата Хари“ - Н. Йорда-нов, реж. Кр. Азарян, „Питьр Пан“
- Дж. М. Бари, реж. М. Ганева, „Одисей пътува за Итака" - К. Илиев, реж. Л. Даниел, „Гераците“ по Е. Пелин, реж. Н. Сейкова, „Полет над кукувиче гнездо“ - Д. Васерман, реж. С. Димитров, „Нощта на алко-холиците“ - по В. Ерофеев, реж. Пл. Панев, „Епични времена“ - И. Радичков, реж. II. Гочев, „Копче за сън“ - В. Петров, реж. В. Асенов, „Косе Босе“-Р. Москова. реж. Зл. Златев. „Светата книга“ - авторски спектакъл на Б. Колевска, „Елате ни вижте“ - К. Топалов, реж. Ил. Добрев, „Руско жиголо“ - Ал. Галин, реж. Вл. Петков, „Буря“ - А. Островски, „Последният янки“ - А, Милър, „Службогонци“ - Ив. Вазов, „Сън в лятна нощ“ и „Бурята“ - У. Шекспир, реж. Вл. Александров, „Изкуството да смиташ боклука под килима“ - И. Бергман, реж. Д. Шпатова, „Женитба“ - Н. В. Го- гол, реж. Г. Ашикян, „Горката Франция“ - Ж. Ко, реж. Н. Калчев, „Нирвана“ - К. Илиев, реж. Ив. Добчев, .Музика от „Шатровец“ - К. Илиев, реж. М. Младенова, „Цар Шушумига“ - К. Илиев, реж. К. Петрова. Директори: Васил Спасов (1969-1976), Николай Поляков (1976-1977), Иван Бурджев (1977- 1979), Георги Делев (1979-1990), Владимир Николов (1990-1993), Сотир Майноловски (1993-1996), Георги Икономов (1996-1998), Владлен Александров (1998-). Театърът е организатор и домакин на Международния театрален фестивал „Есенни театрални срещи“ от есента на 2001. Носител е на орден „НРБ“ I ст. (1971). 

Гергина Деянова