В първите г. след Освобождението (1878) една от основните задачи на Градската управа в Пазарджик е да приведе организацията, управлението и издръжката на училищата в съответствие с "Временните правила за уреждане на учебното дело в Областта“ (1879) и „Закон за началното учение в Източна Румелия“ (1880). Същите регламентират задължително и безплатно началното образование, което да се осъществява в първостепенни началните (четиригодишни) училища и двегодишните второстепенни училища. Тяхното откриване и поддръжка са предоставени на общините и вероизповедните общества. Ръководството им се поверява на Училищно настоятелство. Основните проблеми, с които се сблъсква Българското православно Училищно настоятелство, са: липсата на сгради, недостигът на учители, невъзможността на общината да осигурява постоянна и добра издръжка на училищата. По това време те са 6; 4 първоначални (първостепенни), 1 мъжко четвъртокласно и 1 девическо третокласно. За поддържането на Българските училища през 1881 са изразходвани 200 000 златни гроша. Единствената българска училищна сграда в града е тази на Главното училище и тя се ползва от Варошко-Успенското първоначално училище. Други първоначално ползват стаи на кварталните черкви. Мъжкото класно училище е настанено в сградата на Синьото училище, а Девическото в Хаджипеновата къща. През 1882 училищата са 16, от тях:
6 български с 1 435 ученици; 7 турски с 357 ученици. 1 гръцко с 80 ученици и 2 еврейски с 225 ученици. През 1884 е завършена новата сграда на Окръжното класно (департаментално) училище - на 2 етажа с общо 18 класни стаи. В периода от 1889 до 1893 са построени 4 нови сгради за първоначалните училища - две в „Костадиновски“ квартал и по едно в квартал „Петковски" и „Вароша". Важна роля за това има кметът Георги Пенев, който е и председател на Училищно настоятелство. През 1891 Закона за народната просвета въвежда задължително обучение на всички поданици на възраст от 6 до 12 г. Необходимите за това допълнителни средства Общината осигурява чрез
училищен дънък върху Българското население. През 1895/1896 се открива девически клас 2 г. по-късно - 5ти клас в Мъжкото класно училище.
През 1897 започва строителството на девическо класно училище. През 1898 в града се открива и Държавно низше земеделско училище. За развитието на образованието основна заслуга има Училищното настоятелство, чиито членове са градски съветници, изявени учители, лекари, а председател, най често са кметовете на града. С активната си работа се открояват-. др Драгомиров, Данаил Юруков, Яков Митакиев, Хаджи Рашко Хаджиияиев. Стефан Консулов, Иван Стойков. Никола Кацаров. Иван Соколов, Георги Кожухаров и др. За успешната образователна политика способства и определянето на Т. Пазарджик за окръжен център, което увеличава финансовия и кадрови потенциал на града В кр. на XIX и нам. на XX r в Пазарджик се работи целенасочено за развитие на класното, гимназиалното и специално образование. За времето 1886-1910 грамотността в Пазарджик нараства от 24,95% на 53,47%. Почти във всички села има открити първоначални училища. Без училища до 1910 остават само села Ямурчово (Мокрище) и Муснево (Крали Марко). През 1909/1910 се създава Татарпазарджишкага мъжка прогимназия. Същата година Мъжката гимназия става пълна и отпада необходимостта желаещите да получат по-високо образование да учат в Пловдив и София. Преодоляно е изоставането в девическото образование. Броя на ученичките в гимназията се увеличава съществено - от 506 през 1913/1914 на 1 010 през 1918/1919. През 1918 Девическата гимназия става пълна и се отделя от прогимназията. Наред с гимназиалното образование в Пазар джик се поставят основите на професионалното бразование. През 1908 Низше земеделско училище става с 2-год. срок на обучение. През 1908 Общината открива Кошничарско училище и в края на 1909 - Копри-нарско училище. Същата година Пловдавската търговско-индустриална камара открива в града търговско училище с курс на обучение 2 г. и 6 м. През 1911 е открито Девическо практическо занаятчийско учишще „Трудолюбие“. Функционират и няколко частни училища за девойки, в които се усвояват умения по ушиване на дрехи и бродерия. През 1920/1921 подлежащите на задължително обучение деца са 1 870 и 1 847 ученици в прогимназиите. Училищните сгради в града са недостатъчни. За учениците от прогимназиите (Първа и Втора) Училищното настоятелство наема частни къщи. През 1922 Училищно настоятелство внася в ГОбС предложение за построяване на 2 прогимназии и 4
основни училища в града чрез сключване на заем. Освен това ГОбС решававсички свободни общински ниви, ливади. градини и мери да се отстъпят на Училищното настоятелство и с доходите огг тях да се издържат училищата в града. Бедните ученици се освобождават от такси, отпускат им се помощи. През 1922 Мъжката гимназия е закрита и от 1 октомври същата година се открива Мъжко реално училище с учениците от 1 до 3 гимназиален класела Година по-късно Мъжката и Девическата гимназия се обединяват в Смесена гимназия „Константин Величков“. За да се осигурят подготвени педагогически кадри за професионалните у чилища в селата през 1920 при Низшето земеделско училище се открива едногодишен Висш девически земеделско-домакински курс за учителки по земеделие и домакинство. Още на следващата година курсът прераства и Държавен девически земеделско-домакински учителски институт. Към него се открива и Девическо практическо земеделско-домакинско училище (1923/1924). В села Мало Конаре, Априлци, Величково, Паталеница и др. се откриват прогимназиални класове. През 1927 се открива Чирашко учишще при Пловдивската търговско-индустриална камара, което от 1929 става Допълнително занаятчийско училище.
Построяването на нови сгради за училища и разширение на съществуващите става възможно едва в края на 20-те г. на XX в. Построяват се: начално училище "В. Друмев“ и !ГУ „Отец Паисий“ (1928-1929). нова сграда за Втора прогимназия (1929-1930). Разширяват се, чрез изграждане на допълнителни крила, страдите на Девическата гимназия (1928), на начално училище „ В. Левски “ (1932) и ,Г. Бенковски“ (1934). През 1938-1939 е построена и сградата на Девическото занаятчийско практическо училище „ Трудолюбие". Изгражда се сградата на Първа прогимназия ."Климент Охридски“ (1939). Започва и строителството на Огтровската прогимназия (1939-1940).

Оразованието след 9.IX.1944 - настъпилата коренна промяна в политическия, стопанския и културен живот след 9 септември. 1944 налага промени и в областа на образователната система. Първите от тях са съобразени с програмата на ОФ за осигуряване на достъпна и широка народна просвета. Премахват се приемните изпити в гимназиите, а бедните ученици се освобождават от такси. Издирват се децата, подлежащи на задължително обучение и се включват в учебно-взпитателния процес. Организират се курсове за ликвидиране на неграмотността сред възрастните. През учебната 1946/1947 се откриват' вечерна прогимназия и вечерна работническа гимназия, нови начално училище - „Г. Димитров “
(1948) и „Кирил и Методий “ (1953); „Иван Вазов" (1950); пансион за сираци (1947). Преустройството на об-разованието през 50-те г. се извършва изцяло върху принципите на марксическата педагогика и примера на съветското училище. През 1950 В Пазарджик се създава Първото единно средно смесено училище (I-X1 клас). Откриват се Пионерски дом (1951) и 3 училища за трудови резерви (1952-1953). По инициатива на общинската управа, с активното участие на масовите организации и с доброволен труд на населението се извършва основен и частичен ремонт на съществуващите училищни сгради и започва изграждане на нови. Въпреки това въпросът с материалната база остава нерешен, тъй като броя на учащите се нараства. През 1954 учениците във всички ОУ са 7 275. Особено осезателно е увеличението на техния броя в начално училище - от 1 350 (през 1944) на 3 182-ма. По това време в града има и турско начално училище с 418 ученици, и арменско с 25. Недостигът на класни стаи се компенсира с обучение на две и три смени и средно по 40 ученици в клас. След приемането на Закона за по-тясна връзка на училището с живота и понататъшното развитие на образованието в НРБ (1959), започват процесите за преустройство на училището по посока на неговата политехнизация. Изграждат се училищни работилници по трудово обучение в основно училище и прогимназиите
, в гимназиите кабинети по машинознание, електротехника и селско стопанство, създават се опитни полета и участъци. През 1960/1961 се въвежда задължителното осмокласно образование. За подготовката на квалифицирани работници се откриват четири Професионално-техническо училища по строителство (1959), по текстил (1958), по машиностроене (1964), по автотранспорт (1968). За подготовката на средни ръководни кадри се откриват: Техникум по поливно земеделие (1959), Техникум по механотехника (ТМТ) (1960), Икономически техникум (ИТ) (1962). Широко се застъпват вечерното и задочното обучение без откъсване от производството, откриват се вечерни отдели към ТМТ и ИТ. Строителството на нови училища, разширяването на съществуващите са сред постоянните приоритетни задачи на изпълнителната власт. Открива се НУ „Г.С. Раковски “ (1964) и VI прогимназия ,Л. Каравелов“ (1964). От 1944 до 1969 в гр. и общината са построени 10 нови училища със 160 класни стаи и 40 кабинета,
9 са надстроени и пристроени с 58 класни стаи, 2 учебни работилници със 130 работни места, 5 физкултурни салона, 3 ученически общежития с 450 легла. През 1969 6р. на учениците - дневна форма на обучение, в града е 11 182, в Целодневна детска градина(ЦДГ) са обхванати 870 деца, а в Полуинтернатна детска градина(ПДГ) - 1 140. Учебните заведения са 24, ЦДГ - 14. След 1968 в образователната система се внасят редица промени. Разширяват се възможности те за извънкласна и извънучилищна дейност. Откриват се Окръжни станции на младите техници(ОСМТ) и окръжни станции на младите агробиолози (ОС МА) (1969). Започва преустройство на политехническите училища(ПТУ) в СПТУ. През 1970 се откриват нови учебни заведения: ОУ „Хр. Ботев" (1970), Математическа и Немска езикова гимназии (1971), Средно спортно училище (1972). През 1977 се създава и Междуучилшцен цеигьр за -трудово-политехническо обучение (МУЦТПО). Във връзка с внедряване на ЕСПУ и задължителното десетокласно образование започват строителни дейности за увеличаване обхвата на децата в ЦДГ, премахване на двусменното обучение, интензивно развитие на полуинтернатното обучение, ускоряване интеграцията на учебните заведения с предприятията и пр. В периода 1968-1988 са построени нови сгради за: НУ „Г. Раковски“ (1967-1968), СПТУ по машиносцюсне (1968), ОУ „Хр. Ботев“ (1967-1970), ОУ ,JT Каравелов (1971), Помощно училище „Ив. Вазов“ с пансион (1970-1973),
ОУ „Кл. Охридски“ (1977), ЕГ „Б. Брехт" (1977), Окръжен пионерски дом (1981), МУЦТПО (1982), Спортно училище „Г. Бенковски“ с общежитие (1984), Институт за детски учителки (1984), СОУ ,Д. Гачев“ (1983-1987). Техникум по хартиено-целулозна промишленост (1987-1989). През 1979/1980 в общината 15% от децата 1-3 клас и 10,3% от 4-8 клас се обучават при целодневна организация. В полуинтернатно обучение са включени 57,3% от учениците 1-3 и 34% от 4-8 клас. През 1985 обхватът в целодневното обучение в 1-3 клас достига 30%, а в полуинтернатното - 56%. Едно от условията за прилагане на целодневната и полуинтерната форма на обучение е наличието на организирано хранене. През 1972 в Пазарджик функционират 5 ученически стола. През 1973 се създава предприятие „Ученически столове“. Десет години по-късно в училищата на града има 20 добре оборудвани стола и 10 бюфета. През 1985 40.29% от учениците се хранят в училищните столове. За осъществяването на Обучението във II и III степен на ЕСПУ през 1983/1984 в Пазарджик са разкрити 7 учебно-производствени комплекса (УПК). Три от тях към професионалните учебни заведения (ТМТ. ИТ и СПТУМ), останалте към ЕСПУ X"Г.Бенковски". ЕТ Б.. Брехт", МГ "К. Величков". ПГ „Ив. Аксаков". Утвърдени са 17 широкопрофилни професии. МУЦТПО осигурява условия за професионална подготовка на учениците от средните общообразователни училища в Пазарджик и Черногорово. Със ЗНП от 1991, ППЗН11 и ЕСПУ "Г. Брегов“, "Г. Бенковски". "Д. Гачев" и "Д-р П. Берон“ се преобразуват в СОУ (1-12 клас). От 1995 ИТ, ТМТ, TXT, СГГТУ Пгодини СПТУ по текстил ) И облекло, ПУ ..Ив. Вазов" стават 7 държавни училища, а Домът за деца р и юноши. с. Паталеница и Домът за професионално и творческо развитие на учителите минават на държавна издръжка. След приемането на Закона за професионалното образоваиие и обучение (1999), СПТУ и техникумите получават статут на професионални гимназии. От 1990 започват промени в образователната система с цел тя да се съобрази с новите социално-икономически реалности. В периода 1990-1999 години рязко намаляват ПИГ, училищните по кръжочни форми и др. извънкласни дейности почти не съществуват. Закриват се почти всички ученически столове, общинските бази за отдих , не се поддържат и постепенно престават да се ползват. В последните 20 години, поради сериозните демографски и социално-икономически проблеми, в общината има голям броя маломерни и слети паралелки. Проблемът продължава да съществува през 2008, като маломерните са 52, а слетите-17. Оптимизацията на училищната мрежа налага закриването на училища и детски градини. В общината са закрити следните училища: НУ - с. Крали Марко (1969), НУ - с. Мирянци (1970), ОУ - с. Цар Асен (1970), ОУ - с. Сбор (1996), ДДЮ - с. Паталеница (1997), ОУ - с. Тополи дол (1997), ОУ - с. Априлци (2002), НУ-с. Ляхово (2002), НУ - с. Драгор (2002), ОУ с. Дебръщица (2002), НУ - с. Добровница (2008). През 2007/2008 в Пазарджишка община има 50 учебни заведения с 15 881 ученици. В града училищата са 27 с 13 089 ученици, в това число - 7-те професионални гимназии и помощното училище, които са държавни. В предучилищните заведения на общината са обхванати 2 450 деца, от тях в града - 1 568. В ПДГ към училищата -639 деца. В последните 15 години броя на учебните заведения в града не се променя, но учениците са с около 4 000 по-малко в сравнение с 1995 (17 133).
В този период ползваната учебна база се ремонтира и обновява със средства на общината и участие на училищните колективи в различни проекти. През 1997 са газифицирани първите 11 училища и ДЗ в града, през 2007 - всички останали.

Енциклопедия "Пазарджик"

Автомобили в Пазарджик 

Пазарджик е полски град и равнинният му терен е подходящ за масово използване на велосипеда като превозно средство. Макар и бавно и трудно, без да измести файтона, кабриолета и велосипеда в Пазарджик навлиза и автомобилният транспорт. Първият бензинов автомобил е внесен в България през 1902 г. за нуждите на министерството на войната. През 1904 г. са внесени 3 леки автомобила за царския двор, а през 1905 г. – 3 еднотонни автомобила за нуждите на съобщенията. През 1913 г. в България има общо 112 пътнически и 5 товарни автомобила. Най-ранното сведение за автомобилния транспорт в Пазарджик в местния печат е от 1910 г. за установяване на автомобилно съобщение между Пещера – Пазарджик – Панагюрище и обратно. То се осъществява от един автомобил на автомобилното дружество в Пловдив, който прави по един курс на ден – отиване и връщане През същата година търговецът Яков Е. Валаджи открива главно представителство в Татар Пазарджик за доставка на всякакви парни машини и котели, в т.ч. и автомобили. През 1912 г. и 1914 г. е установена редовна автобусна връзка между Пазарджик и Пещера и Пазарджик и Панагюрище. В периода между двете световни войни авто-паркът в града се увеличава значително. Разположен между Пловдив и София, Пазарджик разполага с пътнически и товарни автомобили, които обслужват града и близките до него селища – Пещера, Панагюрище, Пловдив, с. Лъджене и др. През 1927 г. се основава шофьорско дружество в Пазарджик. През същата година софийското автомобилно дружество „Фиат” отпуска за нуждите на града 5 таксиметрови автомобила, които се движат предимно по маршрута Пазарджик – гарата. За обслужване на автомобилите се създават представителства и търговия за автомобилни части и масла. През 1930 година в магазина на Касабов и Левичаров при околийското управление се продават автомобилни гуми „Енглеберг”, автомобилни части и принадлежности и автомобили „ДКВ”. През същата година пожарната команда в града е снабдена с нови автомобили пожарогасители, които същевременно служат за пръскачки. През 1935 г. в България има 364 автобуса и 508 товарни автомобила. През същата година е създаден законът за автомобилните съобщения, определящ пътническите и товарните линии, тарифите, лицата, които обслужват транспорта и др. В Пазарджик автомобилният транспорт между селата и града се обслужва главно от предприемчиви шофьори, професионалисти с таксиметрови коли. Шофьорите закупуват стари коли за 5-6 пътници, а качват по 15. Шосетата са разбити, с лека чакълеста настилка. През този период лични автомобили притежават по-заможните хора в града – лекари (д-р Ив. Соколов, Бошулков, Д. Батаклиев), аптекари, търговци, собственици на производствени предприятия и други. Товарните автомобили са собственост на по-големите фабрики в града (фабриките на братя Сотирови, братя Немски, консервената фабрика и др.), но има и частни камиони и автобуси( Йосиф Клисурски – различни марки рейсове). Според направения списък на 21 автомобила и техните собственици за периода 1930 – 1944 г. в града преобладават европейските автомобили – 12 европейски и 9 американски коли. Марките на автомобилите са: „Мерцедес”, „Щаер”, „Фиат”, „Опел” – европейски; „Студебейкър”, „Шевролет”, „Олдсмобил”,”Пакард”, „Форд” – американски. В Пазарджик са използвани „Форд” – леки коли, автобуси и „Форд-Интернационал” – камиони. ЛШ

 Лиляна Шулева

Снимка:Гергана Петрова

,

Когато става въпрос за училище, в условията на робство темата върви заедно с тази за независима църква. Пазарджик не прави изключение.
През 18 век епископ в Пазарджик е епископ Кирил. Той въвежда службите да се водят на гръцки.
Освен това той заменил половината градски попове с гръцки .
Без съмнение епископ Кирил е премахнал българският от училището. В черквата „Св. Богородица“ започва служенето на гръцки език или смесено с български, което продължило 150 години. В развитието на Възраждането, именно в края на XVIII в , започва неравна борба между българизма и гърцизма, която била с променлив успех, докато най-после гърцизмът бил окончателно сразен. Гражданите не разбирали елинския език при богослужението, както и гръцкия език в общината, където станал официален. Други граждани, особено измежду търговското съсловие са се гърчели, за да избягнат неприятностите от страна на гърци и турци. Трети, по необходимост трябвало да знаят да четат и пишат на някакъв език и като не може да е български, бил гръцки.
След смъртта на епископ Кирил неговата позиция заема Дионисий Агатонийски. Той е съвременник на Софроний Врачански. Неговите заслуги са неоценими. Живял, работил и страдал само за народа.
Той е роден около 1730 година в село Меликадъново (днес Драгор), светското му име е Димитър. Работи като абаджия. Известно време живее в Пещера. След като овдовява, се замонашва в Света гора, където усилено изучава черковнославянски език. Ръкоположен е за агатоникийски епископ и служи в Татар Пазарджик.
Назначаването на Дионисий за епископ е голям успех за възраждането на Пазарджик. Забравеният български език добива живот. Веднага след като станал владика, той въвежда българския език в черквата - служел смесено, а поучавал и чел на Велики петък страстните евангелия на български. В обществото не преставал да буди националното съзнание на българите и да ги подготвя към духовно свестяване. Дионисий хвърля първата най-силна искря на възраждането на Пазарджик. Той създава „Владиково школьо“ в двора на църквата "Света Богородица". Свещеници от Света гора учели децата на четмо и писмо, преподавали им български и гръцки език. Такива килийни училища се създават и към метосите на Атонските и Рилския манастири, възникнали около черквата "Св. Богородица".
И така, Дионисий пръв след епохата на тъмното духовно робство отваря път на българския език в черквата и училището, този период, били отредени еднакви места на българския и на гръцкия език. Тази тактика е дело на Дионисии Агатонийски.
Епископ Дионисий починал в 1827 година.
След смъртта на епископ Дионнсий и училището тръгнало назад. Учителите Грикентий и Атанаснй, чувствайки се без закрила, напуснали града. Те били заместени от Даскал Стойко Кривия до изгарянето на училището (1834), след което той отворил частно училище у дома си, където се събирали от града и селата повече от стотина деца . Даскал Стойко, още Стефанов, бил българин, родом от гр. Трън, който още на младини - беден, но със способности, дошъл в Пазарджик да търси прехрана. Владиката Диониснй, като съзрял неговите способности, прибрал го на свои разноски да се учи в неговото училище. Стойко скоро напреднал в тогавашното учение и го поставили за продаскал. Дали му отделна стая да учи няколко деца. Като изгоряло училището, той си направил своя къща във Вароша срещу черквата „Св. Богородица“, където отворил частно училище, което просъществувало до 1846 г. Същевременно той продавал желязо и упражнявал кръчмарство. Правел прочутата амберия (ракия), която турските бейове много ценели. Той починал в 1862 година.
Негов заместник е синът му Стефо Даскала, който е имал ученици до 1869 година, когато вече никой не искал да учи псалтир, та всички негови ученици се записвали в Главното училище, което било в съседство с неговото. Преди това много бащи българи не искали да пращат синовете си в Главното училище, защото там не учили на псалтир и наустница. Даскал Стефо бил и хекимин (лекар). На младини той бил пращан от баща си в Цариград, където научил този. занаят. Като хекимин бил прочут в Пазарджик.
Съвременници на даскал Стойко били:
1. Даскал Иван Пешов Чолака от село Ерелий ( Панагюрско) - Стойков ученик. Той учителствал в Чиксалън от 1835 до 1850 година. Училището му било в съседство с черквата „Св. Архангел“,
2. Гено Вълков Дойчински - от града ученик от Владиковото училище, учителствал в своята къща в махала Канль кавак, северно от черквата „Св. Костадин“, през 1830 година после преместил училището си в своето кафене, където учил децата до 60-та година. Това са първите училища в казаните махали. Те представлявали ниски приземни стаички, по пода на които около стените се нареждали със свити крака учениците. Даскал Стойковото училище минавало за първо, по-голямо, на което прозорците били остъклени, а на другите окнижени.
Всички тия училища са от типа на частните светски килийни училища, които добиват широко разпространение в края на XVIII и началото на XIX в. Те са от типа на килийните училища, но вече със светски учител. Черковните килийни училища, поради настанали промени в образователния идеал отстъпват място на светските килийни училища. Новите образователни нужди се създали поради новите обществено-икономически условия. Образователните нужди на създалата се нова богата занаятчийско-търговска класа през втората половина на XVIII и началото на XIX в. не могли да бъдат задоволени от килийната наука. Цифрената стойност на славянската азбука не била потребна на забогатялото ново съсловие. Станали необходими арабските цифри, с които лесно се извършват четирите прости аритметични действия. Славянският език бил мъртъв език и постепенно бил заменян с новобългарския, говоримия език. В светските килии главната работа на учителя е учителството, а пеенето в черква — второстепенна. Но главното отличие на светския учител е, че този могъл да бъде и занаятчия - шивач, обущар като едновременно работел занаята си и учел учениците.
Друг деятел с голям принос към просветата на пазарджишкото население е Хаджи Найден Йованович. Той е особено интересен наш учител и възрожденски деятел със значение не само за възражданото на Пазарджик и Пазарджишко, но и за възраждането на целия ни народ. Писал се е "Хаджи Найден Йоанович, татарпазарджиченин, ревнител за българското просвещение, учител и книгопродавец по всея Славено-Болгария". Навсякъде изтъква своето местопроизхождение, но е пропуснал да пише книгоиздател.
Хаджи Найден Йоанович е роден около 1808 г. в с. Хаджилий (Юнаците) - 7 километра северозападно от Пазарджик. Той бил внук на епископ Дионисий. Бил е учител във "Владиковото школьо" заедно с даскал Стойко Кривия от Трън. В 1834 г., като изгоряло училището заедно с черквата „Св. Богородица“, в 1835 г. Хаджи Найден отишъл в Батак, където отворил първото училище. В Батак Хаджи Найден учителствувал до 1839 година и като събрал 5-6 хиляди гроша, отказал се от учителската професия - дейност между четири голи стени на училището и замечтал за по-голямо поприще - да стане учител на народа. За тази цел той решил да не се жени, за да няма в тежест семейство. В 1840 година посещава Божи гроб. за да стане хаджия.
Хаджи Найден се отдава на книгоиздателство.
Никифор поп Константинов, макар и да не завършил формално образованието си, самообразовал се и бил един от най-културните и дейни учители в ония времена, един от първите наши дейци за народното ни образование и пробуждане. С идването му наистина се поставя начало на нов период както в учебното дело, така и във възраждането на Пазарджик. Той внася най-широк размах на дейност и реформи в училището, които са равносилни на цяла революция и няма учител по това време с по-големи заслуги в това отношение. Той бил добър взаимен учител, но главно се проявил като класен учител. Нашите класни училища се създали най-вече под гръцко и руско влияние. За щастие пазарджишкото българско училище избягва гръцкото влияние и попада под руското в лицето на Никифор поп Константинов. Руските възпитаници положили истинска основа на класното образование у нас, като въвели нов ред и по-съвременни науки.
Никифор поп Константинов се явява в най-критичния момент на възраждането на Пазарджик и изпъква като най-активен и самоотвержен борец против гърцизма. Той още преди да отиде в Русия, бил възпитан в омраза спрямо гърцизма, а през пребиваването си там се определя като заклет негов враг. Като се завръща и настанява за учител в Пазарджик, започва паметна борба с гърцизма.
Никифор поп Константинов е роден в гр. Елена на 26 май 1824 година от баща свещеник Константин поп Марков и майка Йонна Христова, също от град Елена. Още в детинството си е проявявал необикновен стремеж към образование, но тъй като тогавашното състояние на еленското училище не могли да удовлетворят младия и любознателен Никифор, то той подир дълги препирни и молби склонил баща си поп Константин да го изпрати на свои средства в Русия, в Херсонската (Одеската) семинария. Той е един от първите българи, отишли да се учат в Русия. В 1845 година съдбата предопределила да се отдаде на учителското поприще, в служба на народа и последователно учителствувал: в Пазарджик от 20 юли 1845 г. до 18 януари 1849 г. и втори път в същия град от 18 януари 1850 г. до 26 октомври същата година; в Елена от 26 октомври 1852 г. до 10 юни 1856 г.; в Габрово от 10 юни 1856 г. до 10 юни 1859 г.; пак в Елена от 10 юли 1859 г. до 1 януари 1875 г., когато, без да бъде уволнен от учителството си, бил избран от Еленска околия за неин представител в. епархиалния събор, който имал заседанията си през м. януари 1875 г. в Търновската митрополия за уреждане на черковните работи в епархията.
Юрдан Ненов има също големи заслуги както за учебното дело на Пазарджик, така и изобщо за неговото възраждане. Кръгло петнадесетгодишната му учителска дейност в Пазарджик до Освобождението е също така ценна и ползотворна. Той е бил прочут учител по взаимната метода. В Пазарджик не заварил печатни учебници, а взаимноучителните таблици от Неофита Рилски.
Юрдан Ненов е роден в 1825 г. в колибите Райновци или Стърно бърдо - Еленска околия. Майка му била първа братовчедка на Иларион Макариополски. В 1834 г. отишъл да се учи в гр. Елена при даскал Деча (прочутия Андрей Дойнов) в килията му, после при смирненския възпитаник Димитър Самоводченина, и донякъде при Емануил Васкидовича. В Елена престоял до 1838 г., откъдето отива учител в махалата Буйновци, но щом се научил за доброто преподаване в Елена на руския възпитаник Ив. Н. Момчилов, не се подвоумил наедно с учениците си да се учи и при него. В Карлово и Свищов учил гръцки и най-после се завръща в Елена за учител, откъдето бил повикан в Пазарджик в 1845 г. Последователно учителствувал: в Пазарджик от 1845 - 1851 г., в Панагюрище от 1851 - 1855 г., в Сопот от 1855 - 1861 г., в Чирпан от 1861 - 1863 г., пак в Пазарджик от 1863 - 1868 г., в Хасково от 1868 - 1870 г., в Пазарджик от 1870 - 1874 г. и пак в Хасково от 1874 - 1876 г. Значи, най-дълго време учителствувал в Пазарджик, където се оженил при първото си учителствуване и където починал в 1903 г.
Богатият и влиятелен устабашии на двата главни еснафа - бакалски и кръчмарски - българинът хаджи Стоян Вълюв, който бил непрекъснато повече от 30 години устабашия, бил отявлен враг на гърцизма. По негов пример и подкрепа всички устабашии до неговата смърт (1811 г. ) не позволявали на гръцката клика да се бърка в работите на еснафските им организации. Той преживял много опасности и гонения по интриги и клевети на гръцката клика. Когато турците обесили гръцкия патриарх в Цариград по причина на гръцките въстания, хаджи Стоян Вълюв, наклеветен, че купувал и приготвял скришом барут, с 25 000 гроша глоба спасил главата си от въжето. Друг път, когато дошъл от Цариград, някакъв вакъфин Саръ бей с ферман да запише всичките дюкяни в Пазарджик за вакъфски и да им наложи един извънреден данък „хава парасъ“ (за дюкянски въздух), той упълномощен от всички еснафи, силно се борил за премахването на този незаконен данък. Гръцката клика обаче сполучила да убеди Саръ бея, че всички еснафи с готовност приемат вакъфскин данък, но ги подстрекавал хаджи Стоян Вълюв. Един негов верен приятел турчин го предупредил, че излязла присъда да го обесят, затова той избягал в Света гора, дето се криел цяла година и когато да се завръща в града, дал откуп 30 000 гроша и други скъпоценни подаръци на управителите - Каванозоглар
Но най-голямата заслуга на хаджи Стоян Вълюв се състои в съдействието му за постройката на настоящата голяма каменна черква „Св. Богородица“ в 1837 година. Той с хаджи Стоян Кулата - твърди Юр. Ненов, като пълномощници на всички еснафи са били първите настоятели за съграждането на черквата. Изминали едва две-три години от изгарянето на по-ранната дървена черква, построява се нова, много по-грандиозна и необикновено солидна, особено прочута с резбарския си голям иконостас - рожба на възрожденското изкуство. Това говори по-нататък за засиленото вече възраждане на българите и за тяхната национална устойчивост. Черквата „Св. Богородица“ е най-голямата наша възрожденска черква и величествен паметник на победата на българското възраждане в Пазарджик.

Иван Батаклиев

Коректор:Йорданка Николова

Градската културна традиция

Пазарджик е град с изключително богато историческо наследство. През периода на Българското възраждане той е сред най-големите български градове, важно търговско средище с два панаира и оживен занаятчийски център. Градът е и значимо просветно и културно огнище с първо светско училище (1823), класно училище (1847), девическо училище (1848), с функциониращо читалище „Виделина” (1862) и развита театрална дейност, когато се създава първото женско дружество. Със средствата на укрепналите градски занаятчийски организации (еснафите) се изграждат кварталните църкви на града: „Св.Богородица” (1834-1837), „Св.св.Константин и Елена” (1848 ), „Св. Архангел Михаил” (1860) и „Св. Петка”(1852). Населението на възрожденския Пазарджик се отличава със своята етническа и религиозна пъстрота. В града от векове живеят съвместно и се трудят българи, турци, арменци, евреи, гърци. Градът като стопански и културен център привлича българско население главно от трите му съседни покрайнини: Ихтиманското Средногорие и Самоковско, Панагюрище и Панагюрско, и Родопската област. Тези миграционни движения допринасят за установяване на три групи население със свои три говора и три вида носии. Поминъкът на населението – занаятчийство, търговия и земеделие, социалната и етнографската структура оформят градския облик на традиционната култура в Пазарджик.
След Освобождението (1878) градската култура наследява традициите на възрожденския град. Те постепенно се адаптират и видоизменят съобразно изискванията на града, които са отражение на социално-икономическото развитие и етнодемографските процеси в Пазарджик. Промените, настъпили след Освобождението на България в икономическото състояние, политическото устройство и социалната структура, дават отражение и в Пазарджик. Той не остава изолиран от следосвобожденските процеси, протичащи в страната.Поради редица причини неговото икономическо развитие се извършва с по-бавни темпове в сравнение с големите градски центрове. Изключително добре развитата занаятчийска промишленост в Татар Пазарджик през Възраждането е в упадък в следосвобожденския период. В края на ХІХ век много от известните занаяти продължават да се практикуват, но тяхното производство и броят на занаятчиите са намалели значително. В началото на ХХ век се разпространяват нови занаяти: шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство. Същевременно с процеса на разруха на занаятчийското производство и търговия се зараждат нови форми, характерни за капиталистическия начин на производство и размяна. Възникват първите фабрики, в началото на ХХ век се развива банковото и кредитното дело. След войните, от 1920 до 1940 г. Пазарджик се замогва в икономическо и културно отношение и преминава към по-усилена регулация и благоустройство. В града като индустриален център се развиват хранително-вкусовата, каучуковата, мебелната, бъчварската, текстилната и картонажната индустрия. Пазарджик се утвърждава като град на ориза, конопа, виното, зеленчука, плодовете и гумените изделия, какъвто надпис е поставен на входната арка на града при моста на река Марица. Промените в архитектурния облик на Пазарджик в първите десетилетия след Освобождението се дължат на построените обществени сгради, няколко училища, затвора в центъра на града, читалище „Виделина”, поща, окръжен съд, голям хотел и др. Къщите се строят по образец на възрожденските едноетажни жилища с малки промени. Преобладават паянтовите къщи, но се строят полумасивни и масивни. При голям пожар през 1904 г. в града изгарят повече от 300 дюкяна. На тяхно място се изграждат нови хубави търговски сгради. През следващите десетилетия улиците се регулират и благоустрояват, утвърждават се нови модели жилища, строят се фабрики, хотели, кина, училища. Оформени са 4 главни квартала: „Вароша”,”Костадиновски” („Чиксалън” ), „Успенски” и „Петковски”. След войните (1912-1918) в Пазарджик се заселват доста български семейства от Македония и Източна Тракия, които създават свои квартали. Това придошло население е носител на регионални културни традиции, които дават отпечатък при формирането на местната градска култура. Професионалният и социалният признак за обособяване на градското население е налице и в структурирането на жителите на Пазарджик. В кварталите Вароша и Успение, разположени в южната половина на града са съсредоточени държавните и обществени учреждения, там се обособява и зоната на администрацията,на военните, интелигенцията. Дребните земеделци и занаятчии заемат предимно Чиксалън и Петковски квартал. Според Ив. Батаклиев през 1923 г. тези квартали имат все още ориенталски вид, а голяма част от техните жители са земеделци. През 20-40-те години на ХХ век е направена нова настилка на входно-изходните улици, павирани и настлани с ломени камъни са много от улиците на града. Облагороден е парк-остров „Свобода”, оформени са обществени градини за разходка на гражданите. Появява се първото електрическо осветление в централната част на града (1922), прекарват се първите чешми по домовете (1930). Градът се изгражда като промишлен и селскостопански център, той е град от среден тип, което дава отражение в специфичните особености на градската културна традиция.
В областта на културата и просветното дело се поставя началото на демократично и модерно развитие на града. Строят се забележителни сгради. Завършена е сградата на читалище „Виделина” (1904) и телеграфо-пощенската станция с кула за градски часовник (1910). Изградени са четири нови начални училища, построени са нови сгради за Окръжното мъжко и за Девическото класно училище. През 1920 г. се открива Висш девически земеделско-домакински учителски институт. След Първата световна война културно-просветна дейност развиват трите градски читалища: „Виделина”, „Свети Константин” и „Успех”. Създават се музикалните дружества „Маестро Г. Атанасов”(1920), „Родопска песен” (1923) и множество хорове и оркестри, които са неделима част от културния живот и празниците на града. Издават се множество местни периодични издания. По-активно действащите през периода от Освобождението до средата на ХХ век в Пазарджик са: дружество”Юноша” (1896), гимнастическо дружество „Еледжишки юнак” (1899), дружество „Младежка дружба”, женското просветително, благотворително дружество „Просвета”, изградено още през Възраждането, студентска дружба „Константин Величков”, колоездачното дружество „Печенеги”, туристическите дружества, спортните клубове. Главен център на обществения и културен живот през периода от Освобождението до средата на ХХ век е читалище „Виделина”. Киното с редовните прожекции в специално построени за целта салони (кино „Модерен театър” – 1918г.; кино „Одеон” – 1926 г.; кино „Маринов”- 1936 г.), определено играе ролята на фактор за формиране и само по себе си създава градска атмосфера. Въздействието на киното се изразява с възприемането на мода в облеклото, музика, танц, начин на държане.
Икономическият, културният подем и благоустрояването на Пазарджик променят облика на градските традиции. Тези фактори създават нови морални, интелектуални, духовни и културни ценности, които отговарят на духа и потребностите на града. Той отдава предпочитание на това, което задоволява практическите нужди на живота, затова културата на градския жител приема все по-ясно утилитарен характер. Утилитарното изисква друг поглед върху света и градът изгражда мирогледна система върху основата на знанието като изтласква вярата. Градът загърбва традиционното митологично и магично мислене (характерно за един по-ранен етап на културно развитие и за селската култура) като развива образованието, просветата, литературата, художествата и утвърждава авторизираната култура в ущърб на неавторизираната (народна) традиция. В този процес ясно продължава заместването на фолклорното с индивидуалното, персонифицираното творчество. Той извежда на предна позиция като творец на културата градската интелигенция. Промените намират израз в мирогледа и календарната празнична система на града, в уредбата на домовете, в начина на хранене, в модата в облеклото, във формите на развлечение на гражданите, в обществените места за отдих и почивка, в музиката, танците, прическите. Новостите в модата, бита, нравите и изобщо в живота на пазарджичани са повлияни от близостта на двата големи градски центрове – Пловдив и София.Оттам проникват и европейските тенденции, които дават отражение в много насоки в градската култура. Записаните спомени, съхранени в паметта на възрастни жителки на Пазарджик, сочат и Русе като център на модата в облеклото, откъдето през 30-40-те години на ХХ век жените от елита на града закупуват своите сезонни тоалети. В края на ХІХ и началото на ХХ век традиционната основа на градската култура е твърде устойчива и се съхранява най-докъсно в крайните квартали Чисалън и Петковски, поради функционалната й обвързаност със земеделския поминък на голяма част от населението. Миграционните движения от селата към града също спомагат за запазването на народната традиция в условията на градската култура. Градската среда налага и довежда до съществени промени в мисленето и психиката на човека, а оттам и в неговата традиционна система. Промените в етнокултурното развитие засягат най-осезателно празничната сфера на града, която включва в своя състав: календарните празници с традиционна основа (Бъдни вечер, Коледа, Сирни Заговезни, Великден, Гергьовден и пр.); патронните празници на професионалните съсловия в града, общодържавни, задължително официални и местни празници. Съставът на празничния календар се разширява и обогатява с нови структури и форми, каквито са празненствата на читалища, дружества, съюзи, клубове, както и многобройните балове на различните професионални съсловия, военният парад на Гергьовден, празника на града и др. Отпадането на някои обичаи от традиционните празници се дължат на специфичните особености на градската култура, която е обвързана с градския труд предимно занаятчийски, промишлен, търговски, чиновнически, военна служба и градската среда на живот. Прекъсната е връзката със селската традиция, в която спазването на обичаите за осигуряване на плодородие е задължително, поради земеделското и животновъдното препитание на селяните. Много от обичаите в градска среда загубват своя първоначален смисъл, свързан с плодородието и плодовитостта на добитъка, на преден план излизат повтаряните по традиция практики, осмисляни като осигуряващи здраве. Градската етнокултурна традиция в Пазарджик, следвайки тенденциите на развитие, характерни за българските градове от края на ХІХ до средата на ХХ век, постепенно се изпълва с нови форми, съдържание и смисъл, отговарящи на потребностите на обществото и на провежданата държавна политика.

 Лилия Шулева